— Само прочетете чатовете и веднага ще разберете всичко — посъветва го Фролов.
По мълчанието на Роман Антон разбра, че оперативният работник не се бе сетил за чатовете, иначе отдавна е щял да намери възможност да почете кореспонденцията между играчите.
— А може ли да се пораждат конфликти, които остават незабелязани от обществеността — зададе Дзюба следващия си въпрос. — Тоест конфликт съществува, и то сериозен, но никой не знае за него?
— Разбира се — сви рамене Денис. — Обикновено всички чуват началото на кавгата, а после геймърите минават на „лични“ и вече там си изясняват отношенията. Никой страничен човек няма достъп до личната кореспонденция.
— Доколко сериозни са тези конфликти? Може ли да се случи убийство заради тях?
— Като нищо! — веднага отговори Фролов, после смутено се усмихна и уточни: — Във всеки случай, аз имам такова чувство, като изхождам от нивото на агресивност и интелект на някои играчи.
Антон видя как се напрегна лицето на Дзюба: наближаваше най-важният за него момент.
— На някои играчи, казваш? А на кои именно? Можеш ли да назовеш най-злобните, най-тъпите, най-агресивните?
Фролов се позамисли, после започна неуверено да изброява:
— Ами например С-лопата-не-ще-ме-убиеш… или Ковчежето, или пък Рики…
— Как го каза? — смаяно попита Роман. — С-лопата-не-ще-ме-убиеш ли? Това какво е?
— Ами ник — усмихна се Фролов. — При нас знаеш ли какви ги измислят? Например има един играч с ник Деца погребват кон.
Да, каза си Антон, докато наблюдаваше едновременно и Фролов, и Дзюба, геймърите са много особени хора и мозъците им са подредени различно от на другите. Отделно общество със собствена субкултура, собствен език и собствен морален кодекс. Може би Рома наистина има известно право, като се стреми да ги опознае и поне донякъде да ги разбере. Днес те са просто свидетели, а утре току-виж станали и участници в престъпление, тогава ще трябва да се търсят подходи към тях, да се оценява тяхното поведение, а как да го оценява човек, ако не разбира манталитета им?
— Ами какви са истинските имена на тези… да речем, на Рики и Лопатата? — попита Дзюба.
— Нямам представа.
— А изобщо познавате ли се по физиономия или поне по име?
— Далеч невинаги — завъртя глава Денис. — Ако някой в разговор каже името си, тогава го знаем. Случва се хората да намерят обща тема, общ интерес, да си разменят телефоните и да се виждат лично вече вън от играта. Или да си кореспондират на „лични“, или да се срещат в живота. И разбира се, всеки клан веднъж-дваж годишно се събира, наема зала в хубаво заведение и хората, които проявяват интерес, идват да се запознаят лично. Но тъй като аз играя отскоро, още не съм попадал на такава сбирка. Така че не знам почти нищо за когото и да било.
— Не знаеш, значи? А как различи Пумата в тъмнината зад ъгъла, хем той е бил с качулка на главата? Или си го познавал лично?
— Не — разсмя се Фролов, — но го бях набелязал специално, та той е най-добрият играч не само на нашия сървър, но и на целия сайт. И на други сайтове неговият рейтинг е много висок, той винаги е в петорната на най-силните. И когато отидох на състезанието, веднага започнах да търся с очи Пумата, исках да погледам тази жива легенда. Именно по фланелката и го намерих. Не знаех за него абсолютно нищо, само ника му, а докато наблюдавах играта, момчетата си говореха, че работел в полицията и се казвал Гена. Сигурно те отдавна го познаваха.
— А как го разпозна на улицата? — не преставаше с въпросите си Роман.
Как, как… Ами по якето, помисли си Антон и хвърли недоволен поглед на Дзюба. Якето на Колосенцев се вижда отдалече, на пръв поглед е като на другите — тъмно, с качулка, но на двата ръкава има фосфоресциращи лепенки с някаква неразбираема търговска марка. На дневна светлина не бият на очи, но в тъмното Генадий се е виждал от цял километър.
Така и се оказа. Денис Фролов също бил обърнал внимание на якето, с което капитанът на отбора победител излязъл от интернет клуба.
— Видях как Гена слезе с ескалатора, после на улицата едно момче го спря, Гена си сложи качулката и двамата с онова момче свърнаха зад ъгъла. Аз постоях още малко с другите, разменихме по някоя дума, после тръгнахме към заведението и аз видях Гена зад ъгъла, беше с онова момче.
В бара влезе момиче на около петнайсет години, което водеше за ръка момче на около десет. В другата си ръка момчето носеше калъф с цигулка. Сестрата е взела братлето си от музикалното училище, усмихна се вътрешно Антон, и е решила да го почерпи с нещо вкусно.