— Елвира ей сега ще слезе — каза Антон.
С Роман влязоха във входа.
— Кой беше този? — попита Дзюба, кой знае защо, шепнешком.
— Моята гибел — горчиво се позасмя Антон. — Бавачката на моите деца ще се омъжва за него. И вече няма да може да работи при мен. Това е, общо взето…
Елвира излезе насреща им, вече сменила домашното си „работно“ облекло с напълно цивилни дрехи, и веднага постави пръст на устните си.
— Казах на Вася, че баща й скоро ще си дойде, и тя за всеки случай си легна. Знае, че ще се ядосате — тихичко каза тя и се усмихна. — И според мен моментално заспа. Здравейте, Роман. Отдавна не сте идвали у нас.
— Две години — разпери ръце Дзюба. — Не сте ме канили.
— Да ви сложа нещо за ядене? Сготвила съм, още е топло…
— Благодаря, Елвира, сами ще си сервираме. Вие вървете, Александър Андреевич вече ви чака долу.
Бавачката се смути и извърна очи. Бързо се облече, грабна чантата си, отвори вратата.
— Утре както обикновено в седем, нали? — попита на сбогуване.
— Да — усмихна се Антон, — ако не закъснеете пак.
Те на пръсти влязоха в кухнята и притвориха вратата, за да не събудят децата с гласовете си. Роман подуши наоколо и жално изхлипа:
— Сега ще умра — простена той. — С нищо не бих объркал този аромат. Такава гозба със сушени сини сливи готви само мама.
Не беше сбъркал — в чугуненото блюдо във фурната намериха точно тази гозба, която двамата зверски гладни детективи унищожиха за броени минути, заедно с паница кисело зеле.
Роман извади диктофона, Антон — тефтера си. Нагледният урок започна.
Ала въпреки очакванията на Дзюба, от разговора с Фролов не се получиха никакви невероятни откровения. Всъщност това беше естествено — Денис не беше нито заподозрян, нито обвиняем, не се бе опитвал нищо да скрие или да излъже за нещо, просто бе разказвал това, което бе видял или знаеше.
— Но обърни внимание на следното — каза Антон, — съществуват външни прояви на съсредоточеност или обратното — на разсеяно внимание. Във всеки разговор, ако един човек няма за цел да излъже или да се оневини, настъпват моменти, когато му става откровено скучно, вниманието му се разсейва, човекът се отнася и започва да мисли за свои си работи. Това е нормално. Така и трябва да бъде. А при Фролов през цялото време на разговора не се случи нито един такъв момент, той от първата до последната секунда беше съсредоточен и внимаваше.
— Как ти обясняваш това? Защо са му били интересни всички мои въпроси? — любопитно попита Дзюба.
— Ти не ме разбра, Рома — разсмя се Антон и пъхна в устата си няколко дребни солени крекера, — били са му интересни не твоите въпроси, интересна му е била тяхната логика, тяхната последователност, тяхната свързаност или обратното — резките преходи от един аспект към друг.
— Защо?
— Нали той сам каза, че иска да пише криминални романи, та, значи, затова се учи, наблюдава как оперативните работници провеждат разпит, ще му е полезно за бъдещата велика творба.
Дзюба озадачено се почеса по тила.
— Тоест излиза, че ние сме го разпитвали, а той е изучавал методите на нашата работа?
— Именно. Затова е бил внимателен и съсредоточен, не се е разсейвал. Ние работехме — и той работеше.
— Тоест използвал ни е, така ли?
Очите на Роман ядно се присвиха.
— Да — весело потвърди Сташис. — И в това няма нищо лошо. Нали и ние го използвахме, дори по два начина: и за получаване на информация за конфликтите, и за тренировка.
Дзюба се наежи, скулите му се размърдаха.
— Мразя да ме използват.
— Не си прав — сви рамене Антон. — Всички хора така или иначе се използват взаимно. Просто защото хората са си нужни едни на други. Нужни са си по най-различни причини и съображения. Ако не си бяха нужни, нямаше да общуват. Ако не общуваха — нямаше да се роди езикът като средство за общуване. Щом ние разговаряме, щом от незапомнени времена съществуват най-различни езици, значи потребността ни от другите е норма на човешката цивилизация. Там, където съществува потребност, съществува и нейното удовлетворяване, а където има удовлетворяване на потребността — наблизо е и използването. Не бива да се ядосваш за такива неща, Рома. Няма нищо лошо или унизително в това да бъдеш полезен на някого.
Дзюба го гледаше с недоверие.
— Защо тогава се смята за неприлично да използваш някого? Непрекъснато чувам: тоя е негодник, използва ме, или тя е кучка, използвала ме е… Самата дума е някак неприятна.
— Всичко това е илюзия, Роман — въздъхна Антон. — Нормална си е думата. Не се ядосвай.