Когато затвори вратата след Дзюба, Антон забеляза, че минава полунощ. Не можеше да заспи, въртеше се в леглото и премисляше възможните варианти за развитие на събитията, след като Трушчов най-сетне оформи развода си и започне да се готви за сватбата си с Елвира. Всичко е илюзия, всичко е измама. Антон, кой знае защо, беше сигурен, че така уреденият му семеен живот може да продължава с години, докато децата пораснат. Елвира винаги ще се чувства отговорна за Степан и Василиса, които останаха без майка по вина на нейния съпруг, и ще бъде щастлива поне някак да помогне. От къде на къде реши, че така ще бъде винаги? Защо не му хрумваше, че такъв живот може да омръзне на Елвира? Че тя просто ще се умори, в края на краищата? Че ще поиска да има собствено семейство и собствени деца? Че ще обикне мъж, който няма да се съгласи с този неин начин на живот? Беше си мислил, че добре познава бавачката и от нея не може да се очаква нищо подобно.
А се установи, че изобщо не я е познавал. Виждал я е такава, каквато му е било удобно да бъде: умна, красива, добра, отговорна и много, много виновна. Не е искал да вижда нищо друго в тази жена.
Всичко се оказа илюзия…
ОСМА ГЛАВА
Алексей Юриевич Сотников обикновено не идваше в офиса си в завод „Кристал“ по-рано от обед. И не защото обичаше да си поспива. Той ставаше рано, но сутрешните часове, когато очите му бяха още „свежи“, предпочиташе да посвещава на работата: гледаше подготвените от жена му ескизи или „улавяше“ нещо, което бе пропуснал по-рано в собствените си изделия.
И никак не обичаше да го разсейват, да му отнемат тези чудесни сутрешни два-три часа, в течение на които окото вижда неща, които не е могло да забележи и оцени предната вечер.
Ето защо, когато към десет сутринта мобилният му телефон иззвъня, лицето на Сотников се разкриви от внезапно избухналото раздразнение. Номерът, осветен на дисплея, беше непознат за него.
— Алексей Юриевич Сотников?
И гласът, който звучеше официално и кой знае защо, сърдито, беше непознат.
— Аз съм, кажете.
— Следовател от следствения комитет Разумов. Познавате ли Леонид Константинович Курмишов?
— Да, разбира се — сепна се Сотников. — Защо, какво се е случило? Леонид да не е катастрофирал с колата?
— Да е катастрофирал ли? — Стори му се, че в гласа на следователя Разумов се мярна насмешка. — Защо точно катастрофирал?
— Леонид шофира много небрежно… Какво става с него? Да не е в болница? Или…
— Или — равнодушно потвърди следователят. — Но не сме сигурни. Трябва да дойдете и да идентифицирате един труп.
— Труп? Какъв труп… — ужасен замънка Сотников. — Какво говорите… Не разбирам…
— Алексей Юриевич — омекна гласът на Разумов, сега вече в него прозвуча съчувствие, — вие поне в течение ли сте, че Леонид Константинович Курмишов е изчезнал преди няколко дни?
Бижутерът тежко се отпусна на стола, мускулите му отказваха да крепят гърба.
— Знаех, че го търсеха. В петък ми се обадиха от неговата фирма… не, не беше така, обадиха ми се от моята фирма и ми казаха, че е идвал Араратян, началникът на производството от „Софико“, търсел Леонид… Нашите офиси с Курмишов са един до друг, в едно здание. И всички знаят, че сме стари приятели. Той имал уговорени някакви преговори, а не се явил. Но аз не се разтревожих, защото за Леонид е нормално да изчезва и да не вдига телефона си.
— Да — потвърди следователят, — именно Араратян е подал вчера заявление за издирване на Курмишов. Ние го поканихме за идентифициране като заявител, но той реагира толкова бурно, че… След известно време се обади неговата съпруга и каза, че Ваган Амаякович получил извънредно силна хипертонична криза, наложило се да викат Бърза помощ, той не можел да дойде за идентифициране. И ни даде вашия телефонен номер — като на най-близък приятел на издирвания Курмишов. Разбирате ли как стоят нещата: при нас има неидентифициран труп, без документи, но външните му белези съвпадат с посочените в заявлението на Араратян. Така че и ние не знаем със сигурност дали това е Курмишов, или не.
— Да — глухо продума Сотников, — ясно, всичко разбирам. Ще дойда. Кажете ми къде.
Добре, че жена му си беше вкъщи, сега не можеше да шофира. Разбира се, и Людмила не е от желязо, и нея посещението в моргата ще изкара от релси, но все пак тя не познава Леонид толкова отдавна и отблизо… И после, няма тя да идентифицира, дори няма да е нужно да влиза, достатъчно ще бъде да го закара до зданието и да почака в колата.
На външното стълбище пред зданието на Бюрото за съдебномедицинска експертиза пушеха две яки момчета, които с някакъв невероятен усет разпознаха колата на Сотников и веднага отидоха при нея.