— Не, какво говорите, какви врагове може да имат бижутерите? Отдавна, при съветската власт, професията на бижутера беше опасна, защото човек или работеше за грошове в някой битов комбинат, извършваше само поправки, или изпълняваше и частни поръчки — тогава животът му беше на острието на бръснача. За работата в битовите комбинати всички материали и реактиви се купуваха официално от специализирани магазини бази, централизирано чрез държавни структури. Е, и от заложни къщи, бижутерите имаха това право. Виж, обаче за частните поръчки златото и камъните или се вземаха от клиента, или се купуваха от хора, дошли от находищата, от крадци, изобщо — от черния пазар. Бижутерът имаше право да купува повредени бижута от заложна къща като служител от услугите уж за работа в битов комбинат, а в действителност той използваше малка част от материала в комбината, а основното — за частните поръчки. Всички знаеха всичко, но всички имаха легенда: клиентът донесе благородните метали и камъните, получил наследство. Опасно време беше — въздъхна Глинкин, — бижутерите и престъпният свят си сътрудничеха, около златото и камъните тогава се проливаше много кръв. А сега какво? Сега всичко е легално. Наши главни врагове са онези, които затрупват пазара с некачествена контрабандна стока от различни страни, по-специално има такива страни, в които не се гнусят да си приписват известни марки и да продават собствени изделия като техни на цени по-ниски от цените на марковите, но по-високи от истинските. Това са те, нашите врагове. За тях сме дребни риби, те с техния размах дори не ни забелязват. Бижутерийното дело е едно от най-безопасните в този смисъл — нито врагове, нито конкуренти, ако правиш всичко законно, както му е редът, ще процъфтяваш. Със суровините няма проблеми — купувай си от държавата или от Алроса колкото искаш, стига да имаш лиценз, с металите също нямаш проблеми, можеш да купуваш от заложни къщи, от заводи за специални сплави, всичко това е официално разрешено. За бижутерите животът беше крайно тежък при съветската власт, а сега законите разрешават всичко, само работи. Друг е въпросът, че работата е трудна, изтънчена, продължителна, мъчителна. Но, както се казва, за всичко се плаща. Затова пък, отново повтарям, е спокойна и безопасна, стига да си нямаш вземане-даване с черния пазар.
Старши технологът беше доволен от себе си: хем изнесе лекция на тези малоумници, проведе нещо като безплатно образователно мероприятие, хем — най-важното! — не избухна. Запази достойнството си.
Сташис и Дзюба употребиха целия ден за отработване на списъка на поканените за юбилея на Николай Букарин. От осем сутринта двамата като навити пружини проверяваха информационните бази, звъняха по телефони, правеха справки, търкаха с пръсти сълзящите си очи и привечер бяха принудени да признаят, че все още не са открили в този списък нито едно подозрително лице.
— Край, Рома, капнах — заяви Антон и постави чавка до последното име в своята половина от списъка. — Тепърва трябва да занеса учебника на Стасов. Кузмич ме помоли, той имал някаква друга работа.
Дзюба нямаше нищо против да приключат с работата за днес. И без това беше късно да започват нещо ново, пък и мозъкът вече тотално се размекна и даваше заето. Сбогува се със Сташис и хукна да купува дискове с игрови програми, за да започне да осъществява замисленото. Щом никой не му вярва, щом никой не иска да го чуе, Роман Дзюба сам ще свърши всичко, което смята за нужно, и ще провери своите догадки. Ако те се окажат неправилни, поне никой няма да научи това. Ако пък излезе, че все пак е бил прав…
Добре, няма да се радвам преждевременно, повтаряше си Роман, докато прехвърляше игровите програми в своя компютър. Ще му трябват и слушалки… По дяволите, къде ли са? Сигурно майка му пак ги е взела, вечно гледа някакви филми или си общува с приятелки по скайпа…
Така и излезе — слушалките бяха в стаята на родителите му, до компютъра. „Утре ще си купя нови — реши Роман, — защото с мама ще се изпокараме. Че и ако татко се включи… И той обича вечер след работа да прочете новините и да погледа разни „сензационни“ клипчета.“
Роман никога не бе играл тези игри, затова усвояването вървеше бавно. Започна с настройките, като пробваше доколко му е удобно да ползва един или друг клавиш или мишката за изпълнение на определени движения. „Скочи“, „легни“, „клекни“, „стреляй“, „хвърли граната“, „тичай“… Ако някой клавиш се окажеше неудобен, можеше да препрограмира с друг клавиш. След като криво-ляво се справи с първата част от задачата, Роман се регистрира под ник „Монах“ и влезе в сървъра, чийто администратор е бил Колосенцев. Като начало стана „наблюдател“ — следеше играта и с ужас разбираше, че тези неща изобщо не ги умее и сигурно никога няма да се научи. Темпото на играта беше толкова високо, че Дзюба дори не успяваше да следи развитието на събитията. Но всъщност той и не възнамеряваше да играе. Искаше му се да послуша разговорите между играчите, които се надяваше да обсъждат смъртта на Генадий.