— Момчета, кой е тоя Монах? — чу се глас в слушалките. — Какво така се е притаил като наблюдател?
— Знам ли го — отвърна друг глас. — Май никога преди не е играл при нас.
Роман се притесни.
— Играя много лошо — призна. — Искам да погледам как се бият майсторите.
— Гледай тогава — насмешливо проговори още един глас, — само че не заемай мястото прекалено дълго — или влизай в играта, или чупката.
Кой знае защо, тази мисъл не бе хрумвала на Дзюба. Беше си представял, че може да се скатава като „наблюдател“ колкото време си иска. Оказа се, че не било така. Наблюдателят се смята за играч, включват го в статистиката и ако на дадена карта например са предвидени 20 играчи, тоест по 10 души във всеки отбор, двайсет и първи вече не може да влезе в играта, дори ако някой от двайсеторката кротува като наблюдател. Така че само след петнайсет минути Роман трябваше да вземе решение: да влезе в играта или да се махне от сървъра. Реши да рискува.
През целия си живот Роман Дзюба не бе чувал толкова насмешки и обиди по свой адрес, колкото се стовариха върху него още в първите минути игра. Той се стараеше с всички сили, но катастрофално не успяваше нито да подскочи, нито да легне, нито да стреля. Нещо повече, оказа се, че оръжието дава откат и ако искаш да улучиш целта, трябва да се съобразиш с него и преди изстрела да приклекнеш… С една дума, играта предполагаше познаване на много тънкости.
Той отново се върна в позицията на наблюдател, чувствайки как устата му е пресъхнала: ефект от изхвърлянето на адреналина.
— Слушай, Монах, вземи си намери празен сървър и се учи на него, тук играят сериозни хора — посъветва го един играч.
Роман реши да последва съвета, но въпреки това още известно време постоя като наблюдател, докато не бе изхвърлен автоматично. Разбира се, тук обсъждаха смъртта на Колосенцев, но докато Роман можа да послуша, в репликите не се чу нищо интересно.
Излезе в списъка на сървърите и започна да търси „0“ в съответната колонка. Часът беше натоварен, вечерен, на всички сървъри се водеха боеве. Наложи се да отиде на друг сайт, после на трети, където най-сетне се намери терен, на който в момента не играеше никой. Вярно, този терен изглеждаше доста различно от онзи, на който той бе претърпял позорно фиаско: на него нямаше здания, улици, стаи, стълбища, дървета и тем подобни. Само някакви кубове и купчини пясък. Но и това става, реши Роман, има ли значение къде ще се уча.
И започна търпеливо, първо бавно и предвидливо, после все по-бързо и по-бързо да тича, да скача, да кляка, да пада, да пълзи, да стреля с различни видове оръжие, да хвърля гранати… Кой знае защо, си спомни колко се ядосваше майка му, когато той след пет години в музикалната школа я заряза: червенокосото момче за нищо на света не искаше да се занимава със свирене на пиано, а педагозите казваха, че имал феноменални технически способности: прекрасна координация на пръстите и мигновено формиране на автоматизма на движенията. Роман беше абсолютно, пределно немузикален, не разбираше музиката и не я чувстваше, но беше невероятен при изпълнението на сложни произведения: никой от учениците не можеше толкова бързо да запомни нотите и да играе толкова чисто и с такова високо темпо.
Ето че сега му влезе в работа…
Към два и половина през нощта Дзюба се почувства готов за нов опит. Върна се на сървъра „на Гена“, където в момента се биеха вече съвсем други играчи. Влезе в играта и дори успя да се задържи няколко минути, без да предизвика нито една насмешка. После те, естествено, отново се посипаха, този път още по-язвителни: явно хората, които играеха в такава късна доба, бяха с принципно други характери, каза си той.
И не сгреши. Колосенцев бе играл предимно нощем, затова сега, в този късен час, сред играчите имаше много повече хора, които добре бяха познавали Генадий от играта и не бяха останали равнодушни към смъртта му. Роман клюма пред компютъра докъм пет часа сутринта, когато играчите се разотидоха, слуша техните разговори ту като наблюдател, доколкото беше възможно, ту в играта, докато слушаше неприятни реплики по свой адрес.