— Виждаш ли, на трийсет, вече си дърто магаре, време ти е да престанеш да живееш в света на илюзиите. Ти виждаш човека такъв, какъвто искаш да го виждаш, и градиш отношенията си с него, изхождайки от своето невярно виждане, а после се учудваш защо той изобщо не се държи така, както си очаквал.
Антон се вбеси: докога ще продължава това! Защо всички толкова обичат да четат морал и да обясняват, че не си прав, вместо да помогнат с нещо, поне със съвет.
— Добре, стига си ми трил сол на главата, и без това разбрах, че съм сгрешил, по-добре ме посъветвай къде да си намеря жена, защото всички ми казват, че трябва да търся не бавачка, а спътница в живота и добра майка за децата си.
Сега Зарубин се впусна да разсъждава надълго и нашироко, че това било трудна задача, защото да бъдеш съпруга на оперативен работник си е професия, която далеч не всяка жена може да овладее. Обикновено онези, които умеят да бъдат съпруги на оперативни работници, не стават за бавачки на малки деца, защото само човек, който работи много и с увлечение, без да се съобразява с часа от денонощието и с почивните дни, би могъл да разбира и уважава същата работа на човека до себе си. Такава жена може да се намери лесно, има ги с хиляди, но в този случай тя няма да може да бъде бавачка и домакиня. А онази, която би обикнала децата и би въртяла дома предано и вярно, крайно рядко е такава, която би търпяла оперативната работа с всичките й прелести, включително с отсъствията на съпруга нощем, с неговите непрогнозируеми почивни дни, с пийването, което често е неизбежно, ако трябва да влезеш в контакт с някого, да не говорим пък за общуването с разни съмнителни личности, например с проститутки, които са постоянен източник на информация, но с които често можеш да разговаряш безопасно само в долнопробни нощни клубове.
— С една дума, Антоне, задачата ти е практически нерешима — заключи подполковникът. — Единственото, което мога да те посъветвам, е да поогледаш учителките и детските лекарки наоколо, особено онези, които познават децата ти. На тях и работният им ден не е дълъг като нашия, и с денонощни дежурства не ги ангажират, и в командировки не ги пращат, и през почивни дни не ги викат, а от друга страна, обичат децата или поне умеят да общуват с тях.
Посещението на нужното на Зарубин място мина бързо и без пречки, след което Антон закара първо подполковника, после си тръгна за вкъщи. Когато влезе в апартамента, часовникът показваше един и половина.
Как при такъв режим на работа човек може да мине без бавачка? По никакъв начин.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Издирването на човека, който можеше да е убил Евгения Панкрашина, воден от лични мотиви, стигна до задънена улица. Където и да отидеха детективите, когото и да питаха, където и да търсеха — навсякъде удряха на камък. Тази версия можеше да се смята за напълно отработена. Дойде време да насочат вниманието си към колието, което засега не бе оставило следи из чисто криминалните канали за пласиране на крадени вещи. Но нали освен чисто криминалните съществуват и специални канали, така да се каже, канали за тесни кръгове хора. И на първо място — за колекционери.
— Имам тука едно човече — каза Антон на Роман Дзюба и го поведе по заплетените криви улички в центъра на Москва. Тук нямаше къде да паркират, затова оставиха колата доста далече от нужния им адрес и продължиха пеша. — Отдавна не практикува бижутерство, но доста добре познава бижутерийното дело като сфера на живот и заинтересовани кръгове от хора. Вярно, стар и болен е, почти не излиза от къщи, но по телефона общува активно. И интернет е овладял, така че е напълно в течение на съвременния живот.
Ако се съди по бронираната врата и множеството брави и резета, бившият бижутер беше запазил старите си навици. А напълно вероятно и старите си ценности. Преди да отключи бравите, дълго разпитва кой е дошъл, поиска от Антон доказателства, че е именно той, Сташис, и пусна оперативните работници да влязат едва след като получи отговора на въпроса си:
— Ако си Сташис, кажи какво пихме с теб, когато дойде при мен да питаш за Розенцвайг?
— Вие, Борис Соломонович, отначало пийнахте коняче, а после казахте, че искате да опитате уиски с кола. У вас не се намери кола, затова трябваше да отскоча да купя. А аз пих водка — рапортува Антон.
— Ама той нима помни какво с кого е пил преди много години? — попита шепнешком Дзюба. — Бива си го тоя дядка!
— И колко бутилки донесе тогава? — продължи разпита старецът.
— Четири, Борис Соломонович. Три оставих на вас и едната взех за себе си. Прав ли съм?
Тогава най-сетне се чуха плъзгането на резетата и меките прещраквания на отключваните брави. На прага застана огромен на ръст старец, подпрян на патерици. На сбръчканото му лице с едър нос святкаха присмехулни очи под надвиснали рунтави вежди.