Но на семейство Дъкин щяха да им потрябват. Защото, когато се върнаха от партията бридж, организирана от малко по-далечните им съседи, те откриха, че скъпата им вила е необяснимо и без предупреждение изгоряла до земята.
По-лошото беше, че нямаше и следа от още по-скъпия им Уфър. Цяла нощ го търсиха, викаха името му през сълзи, кръстосваха залива, псуваха кипърската пожарна, която се забави възмутително много, пак викаха. Но Уфър така и не се намери.
Зората завари семейство Дъкин сред димящите останки на техния дом, питащи минувачите дали знаят нещо за любимото им куче. Един от тези минувачи се оказа журналист на свободна практика, който се наслаждаваше на няколко дни ваканция, но където мине безстрашен журналист, бедствието не закъснява. Той гледаше със съчувствие, слушаше внимателно, правеше снимки, споделяше необяснимата им трагедия, въпреки че в светлината на другите антибритански настроения тяхната загуба може би не беше чак толкова необяснима, колкото изглеждаше първоначално. Не може би, а със сигурност. Това беше точната новина за точния момент, липсваха само изнасилени монахини.
На следващата сутрин тя се появи, както си е редът, по всички първи страници на британските таблоиди. Една отчаяна британска двойка, застанала сред руините на разбитата си кипърска мечта. Попаднала в средата на ожесточаващия се кръстосан огън.
И отдолу огненото заглавие.
„КИПЪРЦИТЕ ИЗЯДОХА МОЯ УФИ“.
Ефектът от халогенните светлини, разливащи се по старите черни тухли, оформяше нощната сцена в монохромни тонове. Като малко погребение, усмихваше се наум Ъркарт, но иначе поддържаше порядъчно мелодраматичен вид. Зад него министърът на отбраната стърчеше, застанал мирно. Новинарските камери фокусираха, когато министър-председателят пристъпи към микрофоните, наредени на „Даунинг стрийт“.
— Дами и господа, трябва да направя едно важно съобщение. Събитията в Кипър продължават да се влошават. Не само че нашият върховен комисар все още е в плен, а и правителството в Никозия показва, че е неспособно да гарантира сигурността на британците и британското имущество. Явно от тази ситуация се възползват хора със зли намерения и мой дълг е да защитя британските граждани и военни. Поради тези причини с голямо съжаление и само като предпазна мярка съм принуден да вдигна под тревога британските бази и да огранича достъпа до тях. Животът и собствеността на британците трябва да бъдат защитени и нашите войници ще имат пълни правомощия да направят точно това. Въпросът е деликатен и ви моля да се отнесете към него с нужната сериозност.
Тълпата репортери се люшна напред, стърчаха ръце с микрофони, диктофони и всякакви други електронни пипала като трифиди. Един от тях, който изглеждаше сякаш само преди минути е изскочил от леглото, беше буквално превит на две през бариерата в своя опит да се приближи максимално напред.
— Г-н министър-председател, какво означава всичко това?
— Това е послание към злодеите. Да не закачат нашите.
— Но това не вдига ли залога, не налива ли масло в огъня?
— Залогът вече го вдигнаха други. Тези, които отвлякоха нашия върховен комисар. Тези, които атакуваха британската собственост и поставиха под заплаха британски живот. Мой дълг е да отвърна.
— С нападение?
— Това е изцяло защитна мярка.
— Дали така ще го възприемат и в Кипър?
Изражението на Ъркарт стана още по-мрачно; в никакъв случай не биваше да издава ироничната усмивка, която го гъделичкаше отвътре. Той познаваше кипърците, техните страсти и техните политици, в чиито усти вдигането под тревога щеше да се превърне в открита инвазия. Нещата щяха много да се влошат, преди да се оправят. Той не можеше да се усмихне, затова само сви рамене.
— Имате ли разрешението на кипърския президент за този ход?
— Не се нуждая от неговото разрешение. Нашите бази в Кипър са суверенна британска територия. Но, разбира се, съм го информирал.
— Как реагира той?
С агония. Молеше да не го правим. Каза, че само ще надъхаме болните мозъци. Че това ще се превърне в коз в ръцете на онези, които са против мира, че ще увеличи напрежението относно британските бази. Молеше за още няколко дни да решат въпроса с върховния комисар. Но вече за втори път искаше няколко дни отсрочка…
— Той изказа съжаление, че се е стигнало дотам. Както и аз. Но добрите хора навсякъде по света ще разберат и ще подкрепят подобни действия. Моят дълг е на първо място да защитавам британските интереси.
— Но ще настане ад за туризма на острова, г-н министър-председател.