— Точно заради нея трябва да кажа „не“. Как да подпиша мирен договор, ако има кръв по улиците на Никозия.
— Сър! — командирът вече го умоляваше, сниши глас, за да не го чуе Елпида. — Казвам го като стар приятел. Изборът ви в момента не е дали ще има кръв, а чия кръв ще бъде.
Президентът отиде до прозореца, откъдето можеше да погледне през осветената статуя на Макариос и върховете на кипарисите към безпристрастната панорама отвъд.
— Панайоти, ела.
Командирът отиде до президента. Николау отвори прозореца.
— Какво има там?
— Паплач. Която блъска по вратата ви.
— Но какво виждаш там?
— Светлините на стария град.
— А отвъд, в мрака, е другата половина от страната ни. Не е ли време, Панайоти, да съберем тези две половини? След толкова години и толкова много кръв?
— Това е политика, сър. Вашата работа. Моята работа е сигурността. И ви казвам, че трябва да направим нещо с тези хора отвън.
През отворения прозорец воят на протеста беше станал невъобразим.
— Тогава ще говоря с тях.
— Сега не е времето за шеги.
— Пуснете няколко от тях вътре. Ще говоря с тях от стълбите.
— Безумие!
— Може и така да е. Но смятам да го направя така или иначе.
— Ако ще им говорите, нека поне да е от балкона.
— Балконът, от който виси британският кралски герб? Да се скрия зад имперския лъв? Не мисля. Не, нека да бъде от стълбите.
— Но аз не мога да гарантирам вашата сигурност!
— Тогава оставете тази работа на Господ.
И Панайотис, както беше трениран през цялата си кариера, независимо колко неприемлива или нелогична беше заповедта, се подчини. Планът беше да пуснат двадесетина, но това нямаше как да се контролира, когато хиляди натискаха портите, и по-скоро двеста се промъкнаха вътре, преди да успеят да затворят вратите. Те се скупчиха на алеята пред главния вход, пазен от две оръдия с орнаменти, най-различни гаргойли, няколко саксии с цветя и охраната на двореца.
Гневни викове изригнаха, когато се появи Николау, вдигнал ръце над главата си, за да ги усмири.
— Братя, кипърци. Дайте ми шанс да говоря. Дайте си шанс да ме чуете.
— Любовник на турците! — чу се вик.
— Аз обичам само едно нещо. Кипър!
— Тогава защо го даваш на мръсните турци?
— И на британците!
— Никой не е страдал повече от мен при мисълта, че страната ни е разделена. Плакал съм за тези от вас, които са загубили семейства. Домове. Всичко.
— Но няма да си мръднеш пръста да ни помогнеш.
Панайотис ставаше все по-нервен. Вече беше ясно, че Николау няма да успее да спечели тълпата и че влиза в диалог с глухи хора. Неговата искреност и логика нямаха никакъв шанс срещу суровите емоции на тази паплач.
— Приятели мои, спомнете си кое разцепи острова ни. Кое доведе турската армия до бреговете ни. Не стана ли това, когато ние, гърците, се насъскахме едни срещу други. Когато Макариос е стоял тук, на тези същите стълби, и всички са отказали да го изслушат — ръцете му се протегнаха по една от варовиковите колони, които се издигаха от двете му страни. — Вижте тези дупки. Дупки от куршуми. Когато са се опитали да убият нашия архиепископ.
Няколко разпръснати цилиндрични дупки и кратери се виждаха по колоните, дупки от куршуми, реликви от преврата. Макариос беше наредил да не бъдат премахвани, както и кралския герб, като част от историята. Историческото клеймо в камъка. Сега пръстите на Николау се протягаха към тях, сякаш се пресягаше да надене плащаницата на Макариос. Пръстите му почти бяха там, когато се появи нова дупка, придружена от облаче прах. Чак тогава той чу изстрела.
Ефектът върху тълпата беше мигновен, сякаш някой беше стрелял, за да даде старт. Те се втурнаха напред, избутвайки кордона на охраната пред стълбите. Николау, зашеметен и все още в ранните фази на страха, усети, че някой го вдига и се оказа в ръцете на Панайотис, който го избута през главната врата и я затръшна след себе си. Само след секунди от другата страна се чуха викове и канонада от тропане. В същото време портите към двора, които държаха отвън основната част от протестиращите, бяха отворени и гневът, превърнал се в бяс при звука на огнестрелното оръжие, се изля към алеята.