— За бога, сега поне ще се махнете ли? — извика Панайотис.
— Елпида — промълви Николау с умоляващ глас.
Но дъщеря му вече тичаше надолу по витото стълбище, покрай антиките, каменните глави и бюстове, малкото съкровище от древната история на острова, което скоро щеше да лежи потрошено и разпиляно по пода.
Баща и дъщеря се опитаха да се прегърнат, но Панайотис вече ги дърпаше по дългия коридор, под мавританските арки и модерните гоблени, който водеше към сърцевината на П-образната постройка. Покрай тях се носеха звуци от строшени прозорци, крясъци, тропот. И още изстрели.
Панайотис ги заведе до една част на двореца, в която Николау никога не беше ходил, на гърба на кухните. Врата. Каменни стълби. Друга врата, за която Панайотис имаше голям ключ. Изведнъж се оказаха в тунел, изсечен в голата скала.
— Макариос авеню — прошепна мрачно Панайотис. — Оттук е избягал при последния преврат.
Беше хладен, слабо осветен, дълъг поне двеста метра, а може би повече — Николау беше загубил представата за пропорция в това затворено място. Мислите му се гонеха, все още се тревожеше от последните думи на командира. „Последният преврат“. И това ли беше преврат?
Изскочиха през друга врата в далечната страна на басейна, отвъд амфитеатъра, където Николау беше развеждал групи ученици и където, в едно отминало време, британците бяха играли тенис. После се оказаха в горичка, насаждения евкалипт, които блестяха в лунната светлина. Зад тях звуците на разруха ставаха все по-безмилостни.
Пресякоха глинестото корито на пресъхнала река. Николау се спъна в един камък и отново беше понесен в ръцете на своя командир. Стигнаха до телената ограда, която отделяше двореца от това, което лежеше отвъд. Тук нямаше протестиращи, те бяха твърде заети в двореца. Чу се приглушен звук от експлозия. Панайотис ги дръпна напред.
Още една ключалка във вратата на оградата. Още един ключ. Панайотис, изглежда, беше добре подготвен. После се изкачиха по някакъв насип и излязоха на празен път.
— Накъде, сър? Към британските бази?
Натам беше избягал Макариос, към Акротири, в ръцете на старите врагове, далеч от размаханите юмруци на собствения си народ, но Николау реши, че за тази вечер достатъчно е постъпвал като архиепископа.
— Не. Не при британците. Към планините.
Тогава се появиха приближаващи се фарове. Панайотис извади пистолет.
— Останете в храстите, сър — инструктира той и застана в средата на пътя, махайки с ръце.
Колата спря. Не бяха бунтовници. Просто една възрастна двойка, която се прибираше след вечеря. Немска двойка, която не говореше нито гръцки, нито дори английски, но която ясно разбра езика на пистолета на Панайотис.
С изплашен вик мъжът скочи на педала на газта и колата изчезна в нощта. Панайотис сви отчаяно рамене. Какво можеше да направи, нямаше да стреля по двойка възрастни и невъоръжени туристи?
— Остави на мен — каза Елпида и го избута настрани.
В следващата кола беше един счетоводител, който спря и изслуша красивото момиче с нарастващо учудване. Извини се, каза, че почти няма бензин, че майка му го чака, но ще се радва да ги закара, докъдето му е на път. Президентът на Република Кипър, дъщеря му и командирът на дворцовата стража му благодариха и се качиха в очуканото рено. После щяха да обсъдят посоката и дистанцията.
Николау се загледа назад към дома си. Гневната оранжева луна блестеше като факла от небето, запалвайки върховете на дърветата. Гледката предизвика сълзи в очите на президента. Чак когато ги избърса и стисна ръката на дъщеря си, той разбра, че това изобщо не беше лунна светлина. Той гледаше как дворецът гори. Отново. И пак щеше да изгори до земята.
Глава тридесет и четвърта
Честността не е политика. Тя е просто оправдание, когато моралът ти е вързал ръцете.
Очуканото рено и все по-дезориентираният му шофьор ги докараха до един паркинг на „Херц“. Там Панайотис се сдоби с друго превозно средство. То нямаше ключ за стартера, но пък беше с пълен резервоар, което беше по-важното, защото монетите, които Панайотис беше приготвил в джоба си за машината за цигари, се оказаха единствените пари, с които тримата разполагаха. Николау малко се поуспокои от факта, че Панайотис все пак не беше помислил за всичко; някак си това го караше да се чувства по-малко глупак.
Веднага щом излязоха от Никозия и тръгнаха по пътя към Тродос, Николау заспа дълбоко. Напрежението и — да, признаваше си го — страхът бяха изцедили силите му и той беше напълно изтощен. Нямаха представа на кого могат да се доверят — дали това беше просто един бунт, или ставаше дума за цялостен опит за преврат? И ако беше преврат, дали беше успял? На тези въпроси можеше да се потърси отговор от президентската резиденция в планините, откъдето за няколко седмици през лятото, или както сега се налагаше за няколко дни, страната можеше да бъде управлявана.