Бавно в гърлото ѝ започна да клокочи смях.
— И ти ли? — очите му проблеснаха обвинително, но истината беше, че и той виждаше колко смехотворна е ситуацията. — Беше толкова детинско.
Сви устни и се усмихна.
— И толкова ефективно.
Изглеждаше искрено засрамен. Устните ѝ минаха по лицето му, изглаждайки мъчителните бръчки.
— Но има и друго. Седях и знаех, че няма какво да направя, няма какво да кажа. Ъркарт стоеше там и приемаше хвалебствията на своите дякони, а всички останали бяхме като зрители на коронация.
— Не опита ли да кажеш нещо за Кипър?
— И да му дам възможност да разиграе поредната имитация на Чърчил? Не чу ли какво каза в речта си снощи? „Където стои някой англичанин, стоим и ние. Където падне някой англичанин, ние ще сме там, за да го вдигнем…“ — пръстите му започнаха да навиват крайчетата на косата ѝ. — Изправен съм пред най-важната битка в живота си и нямам нито един съюзник. Освен теб. Дори Анита не иска да ме погледне в очите.
Гневът беше изчезнал; грубият мъж се беше превърнал в малко изгубено момче.
— Толкова много хора обещаваха да тръгнат с мен. Сега ги няма. Остава ми да се надявам да успея да запазя моето място в парламента. Иначе… — той отново заби глава във възглавницата.
— Има предостатъчно хора, които ще тръгнат с теб, обикновени хора извън Уестминстър. Не си сам.
— Наистина ли така мислиш?
— Ти сам знаеш, че е така.
— Но нямам време. Нямам партия. Нямам приятели. Вече нямам и теза. Ъркарт като някакъв зъл магьосник направи така, че всичко това да изчезне.
— Отиди отвъд Ъркарт. Бори се за честна игра. Дай на хората причина да тръгнат с теб.
— Без политическа машина ще бъде много дълъг поход.
— Това е чудесна идея.
— „Дългият поход“. Вместо да се заравяш в своя избирателен район, занеси каузата си до всички хора в страната. Говори с тях. Разходи се с тях. Покажи силата си на света.
Той седна в леглото.
— Но какъв ще бъде смисълът?
— Това е начин да покажеш подкрепата, която имаш. Начин да станеш силна фигура с реална власт и авторитет след изборите, дори да нямаш още партия и сто места в парламента. Бъди гласът на всички онези, които се чувстват недоволни и безгласни в сегашната система. Човекът революция.
Той сви крака и сложи брадичка на коленете си, докато размишляваше.
— Това предлага страхотни медийни възможности. Поход… откъде? От Манчестър до Лондон през Бирмингам? Трите най-големи града в страната, като спирам да говоря с хората и да давам интервюта по пътя.
— Заобиколен от хора, които те подкрепят, истински хора, не партийни къртици. Нещо различно, в пълен контраст с всички останали кампании.
— Най-добрият начин да победя правителството в моя избирателен район е като покажа национална подкрепа.
Той започна да се клати на матрака, пълен с ентусиазъм, но изведнъж сякаш балонът му се проби.
— Имаме ли време? Ще трябва голям старт. И ще трябва да расте, ще трябва инерция.
— Аз ще осигуря старта. Дай ми три дни и ще ти докарам две хиляди гръцки кипърци навсякъде в страната, с плакати на всяка главна улица и организация във всяко градче. Оттам нататък зависи от теб и от голяма доза късмет.
— Ако това се провали или не потръгне, политическата ми кариера ще бъде съсипана.
— А ако не го опиташ, така или иначе си съсипан. Какво имаш да губиш?
— Май нищо. Освен теб.
Тя го придърпа към себе си.
— Ела и ми покажи как се прави като хората. Преди да отидем и да го начукаме на Франсис Ъркарт.
— Ако ще марширувам толкова дълго, не е ли по-добре да си пазя силите…?
Но вече беше късно за протестите му.
— Ела, Кордър. Денят е топъл. Ела в градината.
Старши полицейски офицер Кордър от специалния отдел последва министър-председателя през залата на кабинета и надолу към опасаната с ограда градина. Ъркарт посочи пейката под сянката на една офика и двамата седнаха един до друг. Чаят вече беше поръчан.
Не всеки можеше да се похвали с привилегията на подобна интимност, но Кордър беше спечелил това доверие през многото години вярна служба. Той не беше женен, никога не показваше нещо повече от механично чувство за хумор, полицай с университетско образование, но без кой знае какви интереси, освен работата си — да бъде началник на личната охрана на Ъркарт, като дори се отказваше от повишение, за да остане на този пост. Той беше изключително сдържан, много малко хора знаеха първото му име. Мортима, която се беше опитала да го запали по операта, от време на време изказваше предположението, че двамата с Франсис са единствените му приятели. Но те бяха от различни светове. Веднъж, когато бяха на лов за фазани в Нортхемптъншър, Ъркарт уцели една птица в крилото и тя падна от небето право в краката им, като пърхаше жално. Преди някой да успее да помръдне, Кордър беше извадил револвера си и довърши работата — 9-милиметровият куршум от толкова близко разстояние разпръсна парчета пилешки дреболии на няколко метра във всяка посока. Както разказваше после Ъркарт на жена си: не беше много в духа на спорта, но беше страшно ефективно.