Вторият нов елемент беше още по-натрапчив и шумен въпреки относително малката си численост.
Увити в национални флагове и татуировки, с късо подстригани глави като овни, злобни очи над пробитите носове, обградени от фоторепортери и залостени зад набързо издигнатите прегради от местната полиция, скинарите започваха да прииждат, въоръжени с неизменните си оръжия от вулгарен език, плюене и обиди. Беше рано сутринта и ентусиазмът им още не се беше разпалил, но те представляваха само авангардът на елементи, които щяха да се появят по-късно през деня под маската на националисти.
— Помията се е надигнала — промърмори Мария на Мейкпийс.
— Не цялата. Рано им е още.
— Феновете на Ъркарт приемат всякакви странни и неизкъпани форми. Може би трябва да го приемем като знак, че постигаме някакъв успех.
— Не знам. Притесняват ме тези типове, с всичките семейства и деца наоколо.
— Не се безпокой — успокои го тя. — Полицията ще се оправи с тях.
В Тродос още им беше рано за ставане, дори като вземем предвид часовата разлика. Предишната вечер подполковник Сейнт Обин беше завзел най-горния етаж на хотел „Боров връх“, който беше на няколко километра от резиденцията. Това беше причинило на управителя лек удар и за няколко минути той обмисляше да откаже. Но той беше германец с изтекло разрешително за работа, който не искаше да влиза в разправии с президента на Кипър, а и не му плащаха достатъчно, за да спори с петдесетина въоръжени до зъби войници. За около час разместиха вече настанените и ги натъпкаха в останалите стаи. Гостите на хотела реагираха с разнообразна смесица от обиди, когато разбраха, че няма да могат да излизат от хотела, докато групата на президента не го напусне на следващата сутрин. Но Елпида мина по всяка маса в ресторанта, обясняваше, благодареше, молеше за разбиране. Трогателните подробности от нейната история и белегът на бузата ѝ свършиха много добра работа за успокояването на разбунените духове, подкрепени от факта, че Министерството на финансите щеше да заплати сметките на гостите за цялата седмица.
Президентът обаче се беше покрил. Изтощението го беше преборило. Веднага след като проведе няколко разговора с министрите си, за да ги предупреди да го очакват на следващия ден, той заспа и не се събуди до десет часа на следващата сутрин. Панайотис настоя да стои на пост пред вратата му през цялата нощ. Никой не се опита да го събуди, нямаше смисъл. Щеше да им отнеме само няколко часа да стигнат до Никозия.
Когато стана от леглото на следващата сутрин, росата вече се беше стопила, а хоровият рецитал на щурците и лястовичките беше приключил. Мястото беше хубаво, хотелът беше ограден от топли медени цветове, черешови дръвчета и отворени гледки към долината, толкова различно от задушената от дървета клисура на резиденцията. Николау се опита като дъщеря си да мине по масите и да благодари на хората, но това упражнение скоро го изтощи и това си личеше по изкривената му стойка и сивите торбички под очите. Беше се състарил. Стискаше ръката на Елпида, сякаш се страхуваше някой да не му я отнеме отново.
Сейнт Обин ставаше нетърпелив. Скоро щеше да стане обяд, а още не бяха тръгнали, щяха да пътуват в жегата, а президентът, вече отслабнал, нямаше нужда от още едно изпитание.
— Не се тревожете за мен, полковник — опита се да го успокои Николау. — Аз съм от Кипър, ние сме свикнали с малко жега.
Подполковникът отстъпи пред политика. Явно така продължаваха нещата и в този ден. Никак не му беше харесало нареждането да тръгнат към Никозия, още по-малко отколкото на военните му началници. Столицата беше развъдник на интриги, където и улиците, и езиците се разклоняваха по начин, който обиждаше мозъка на военния. Но както му беше напомнил маршалът, войниците не можеха да избират.
Слънцето беше минало зенита, но термометърът продължаваше да се покачва, когато най-после тръгнаха. Камионите се движеха отпред и отзад, ленд роувърите по средата, превозващи четиридесет и осем британски военнослужещи и четиримата освободени заложници. Бяха обсъждали дълго и подробно дали да изпратят още войници от Епископи, но бяха решили да не го правят. Това трябваше да изглежда като победен парад, а не като поредната инвазия.
Дарвин и неговият отряд, както и свързочниците бяха изпратени обратно в базата, окъпани в благодарности от страна на президента.
— Трябва да ни дойдете на гости в Никозия, капитане. Да приемете нашето гостоприемство.