Мейкпийс беше опънат като струна на пиано, краката леко разкрачени за стабилност, ръцете скръстени, за да не издадат вътрешните емоции, чертите на лицето му — нетрепващи, докато се бореше да се контролира. Бавно, в самите краища на устата му, Клер забеляза появата на една тъжна усмивка — картина на мъж, който казва сбогом на нещо много ценно за него. Но на кое? На поста? Или на принципите си?
— Франсис, логиката ти е почти безупречна. С едно изключение.
— И какво е то?
— Подценяваш колко много те намразих с времето.
И с това той си отиде.
Тишината, която остави след себе си, беше потискаща.
— Май това означаваше „не“ — промърмори Ъркарт накрая.
— Да го догоня ли?
— Не. Няма да се моля.
Нито пък щеше да прости.
— А за момент се бях притеснил, че денят ще се окаже приятен.
Може би всичко щеше да се развие по различен начин, ако Мейкпийс беше имал лукса да си позволи няколко тихи момента на размисъл, възможност да остави прагматизма да се настани редом до чувството му за накърнена гордост и да прецени кое от двете има по-големи шансове да стигне до успешен край на деня. Но вятърът на съдбата в Уестминстър е доста капризен и явно не беше писано да стане така. Коридорът, идващ от кабинета на министър-председателя в Камарата на общините, минаваше непосредствено до стълбището за балкона на пресата. Обзет от гняв, в невниманието си Мейкпийс връхлетя Дики Уидърс, докато журналистът минаваше по стълбите.
— Арестувайте този грубиян, сержант! — извика шеговито Уидърс към полицая, който охраняваше тази чувствителна част на коридора.
— Няма как, Дики. Току-що заложих пет лири на него, че ще стане следващият ми работодател.
— Жалко, прибързал си — отговори Мейкпийс, докато извинително оправяше костюма на журналиста. — Щеше да имаш по-добри коефициенти на сутринта.
Уидърс се загледа в министъра, отбелязвайки необичайно смутеното му изражение.
— Явно доста си се разбързал, Том. Кажи ми: атакуваш или абдикираш?
— Има ли значение?
— Разбира се, че има. Когато един външен министър фучи по коридорите така, значи става дума или за жена, или за война. Кажи ми! Знаеш, че можеш да ми се довериш. Ще кажа само на около един милион човека.
Мейкпийс оправи карамфила на ревера му. Вече всичко си беше на мястото.
— Събери агитката от мое име, Дики. В главното лоби след петнайсет минути. Тогава може да кажем на целия скапан свят. Не мога да ти го дам ексклузивно, но ще имаш първото интервю след това.
— Значи война?
— Да.
От Ричард Уидърс, редактор „Политика“
Министърът на външните работи Томас Мейкпийс напусна вчера правителството след размяна на остри обвинения с „Даунинг стрийт“ относно политическата посока. Не стана ясно дали е подал оставка, или е бил уволнен.
„Тръгнах си отвратен“, каза Мейкпийс по време на импровизираната пресконференция в Уестминстър. По-късно източници от „Даунинг стрийт“ положиха значителни усилия да отрекат това с твърдението, че той е бил „в постоянен асинхрон“ с правителствената политика към Европа и че министър-председателят е нямал друг избор, освен да го освободи.
Лоялните към правителството описаха Мейкпийс като „евро ексцентрик“.
Вчера беше ден на необичайно вълнение в Уестминстър. Сензационното уволнение/оставка дойде малко след сцени на смут в Камарата на общините, провокирани от изказването на министър-председателя Франсис Ъркарт.
Късно вчера Мейкпийс обяви сформирането на нова проевропейска група в партията на правителството, наречена „Клуб Конкорд“.
„Ще бъде модерна, прогресивна и напълно адекватна на съвремието ни. И ще бъде в опозиция на политическата неандерталщина“, каза той.
Наблюдатели споделиха, че без съмнение политическият неандерталец, когото визира, е Франсис Ъркарт.
Не е ясно колко подкрепа ще събере „Клуб Конкорд“, но ако дълбоко уважаваният Мейкпийс успее да привлече достатъчно последователи, това ще представлява най-сериозната заплаха за момента за министър-председателя и неговите шансове да продължи да управлява.