Думите вече идваха по-лесно, ръцете му бяха спрели да треперят и мъжете слушаха.
— Мисля, че ще е в интерес на всички, ако забравим този инцидент. Не ни трябват повече мъченици на ЕОКА. И не искам твоето неподчинение да създава излишна работа за военната администрация — той прочисти гърло с неудобство. — Докладът ми ще отразява факта, че сме се натъкнали на двама неидентифицирани и тежковъоръжени терористи. Те бяха убити при военни действия, причинили смъртта на редник Макферсън. Ще заровим телата в гората, тайно, без да оставяме следи. Нека не даваме на местните селяни извинение за ответен удар. Освен, разбира се, ако ти не искаш по-пълен доклад, ефрейтор Рос?
Рос, грамадният, тромав и грижовен войник баща, осъзнаваше, че един пълен доклад можеше да навреди на Ъркарт, но със сигурност щеше да съсипе него. Така беше в армията, вредата се предаваше надолу по веригата. За Ъркарт армията не беше нищо повече от една-две години служба на нацията, за Рос тя беше целият му живот. Той искаше да изкрещи, да протестира, че това, което се случи, беше една диващина; вместо това раменете му увиснаха и главата му клюмна в капитулация.
Докато мъжете търсеха място, подходящо за погребване в плитката горска почва, Ъркарт отиде да инспектира сцената в скалната купа. Беше благодарен, че имаше учудващо малко очевидни поражения по тъмната кожа на лицата им, но сладко-киселата смрад на опърлено и на бензинови пари го накара отчаяно да иска да повърне. Нямаше нищо с военна стойност в джобовете им, но около вратовете им, на две тънки верижки висяха разпятия, гравирани с имената им. Той ги откъсна; никой не трябваше никога да открива самоличността им.
Беше привечер, когато тръгнаха обратно надолу по планината с тялото на Макферсън завързано отзад в джипката. Ъркарт се обърна, за да хвърли един последен поглед към сцената на битката. Внезапно в сгъстяващия се мрак видя светлина. Един жив въглен, фрагмент от пожара, някак си беше оцелял, разпалил се от вечерния ветрец и пламъкът беше оживял отново. Младият бор, който стоеше в средата на купата, гореше като светъл кръст, маркиращ мястото, и се виждаше от километри наоколо.
Той никога не проговори отново за инцидента в планината, но оттогава насетне, по време на голяма лична криза и важни решения в живота, когато затвореше очи и от време на време, докато спеше, яркият образ и споменът за този ден се връщаха в съзнанието му — полукошмар, полувдъхновение. Изграждането на Франсис Ъркарт.
Глава първа
Предпочитам кучетата пред хората. По-лесно се дресират.
Вратичката на контролната кабина се отвори само няколко сантиметра, за да може Хари Грайм да надникне в залата.
— Явно още го няма — изръмжа той.
Хари, главният гардеробиер на Кралския Шекспиров театър, не харесваше Франсис Ъркарт. По-точно не можеше да го понася. Хари беше прям йоркширец и изявен гей, който делеше света на такива, които са с него, и такива, които са против него. А Ъркарт според простичкото и скромно разбиране на Хари не беше от неговите хора.
— Да ми го турят, ако това копеле спечели — беше се обзаложил Хари предната вечер.
Но все пак Ъркарт спечели, а на Хари му го туриха.
Преди три години Хари беше сменил цвета на косата си от лъскаво кестеняво към оранжевото на недозрял портокал, беше разкарал стария си гардероб, състоящ се предимно от кожени дрехи, и се беше задоволил с неща, които му позволяват да диша и не стягат корема му, но по никакъв начин не беше променил политическите си възгледи. Сега чакаше пристигането на министър-председателя като руснак, който се окопава пред Сталинград. Ъркарт щеше да дойде и той вече се чувстваше осквернен.
— Разкарай се, Хари, мотаеш ми се в краката — сряза го звукоинженерът, който стоеше сред паяжината от жици, които свързваха мониторите и микрофоните, с които трябваше да контролира продукцията. — Върви виж дали на някой от актьорите не му стягат бричовете, измисли си нещо.
Хари се наежи, готов да отвърне, но после размисли. Оставаха само няколко минути, всички бяха на позиция и зад завесата сигурно се разиграваше една малка война в последния момент заради липсващ реквизит и разхлабени копчета. Нямаше нужда от излишно раздразнение, не и тази вечер. Изхлузи се от кабината и отиде да провери набързо перуките в кабинката за преобличане до сцената.
Щяха да играят „Юлий Цезар“ и „Суон“ вече започваше да се пълни, макар и по-бавно от обикновеното. „Суон“, или „Лебедът“, беше театрална зала на няколко нива, с балкони, изградени основно от иглолистно дърво, и се намираше леко встрани от основната зала на Кралския Шекспиров театър в Стратфорд на Ейвън. Беше построена в полукръг в духа на елизабетинската епоха и имаше интимна, неформална атмосфера, а капацитетът ѝ беше не повече от 432 места. Чудесно място за представление, но кошмар за охраната на един министър-председател. Ами ако някой случаен любител на театъра, който може да обича Шекспир, но да мрази Франсис Ъркарт, повече дори и от Хари Грайм, се възползва от възможността да… Да какво? Никой не можеше да бъде сигурен. Публиката на бардовете в Стратфорд не беше известна с това, че носи разнообразни оръжия, затъкнати в колана или чантата — феновете на Ибсен, може би тези на Чехов — вероятно, но със сигурност не и тези на Шекспир? И все пак никой не беше готов да поеме риск, не и в присъствието на по-голямата част от кабинета, една шепа заместник-министри, разни редактори и съпругите им, както и други избрани сред силните на деня, които бяха привикани, за да участват в тържеството за тридесет и втората годишнина от сватбата на Франсис и Мортима Ъркарт.