Невъзможно! Когато опита да отвори ципа, откри, че той е намазан със секундно лепило. Детска игра! Но извънредно ефективна. Ципът беше запечатан, револверът и аларменият предавател вътре бяха недостъпни, все едно стояха заключени в сейфа на учреждението. Двама мъже — същите, които стояха на бара до Драже — влязоха през задната врата. Единият размахваше нещо, което на фона на ярката светлина изглеждаше като автомат, а другият вдигна върховния комисар и го избута навън. Автоматът се насочи в посока на Драже и за няколко секунди остана фиксиран върху него. После и той изчезна. Не се чу дори крясък, всичко стана толкова бързо, че повечето посетители продължаваха да се наслаждават на храната в чиниите си — първият сигнал за някаква тревога дойде чак когато Драже изрита назад стола си, хвърляйки се към вратата. А тя се оказа, както той знаеше с всяка фибра на тялото си, заключена. Докато излезе през главния вход на ресторанта и заобиколи до окичената с хризантеми градина, колата на похитителите вече ускоряваше и изчезваше в тесните улички със занаятчийски дюкяни. Той не видя дори каква марка беше, камо ли регистрационен номер.
Беше загубил британския върховен комисар.
Глава двадесет и осма
Животът е твърде кратък, за да учим правилата.
Той седеше зад спуснатите завеси на офиса си в камарата, със затворени очи. Всеки момент бурята щеше да се разрази около него и нямаше да има път назад. Съдба, орис, игра на боговете, каквото и да се нарича, го беше довело до този момент на важно решение; ако се провали, всички щяха да кажат, че му е липсвала не възможност, а кураж.
По-малко от двадесет минути след като Мейкпийс пресече залата и смени лицето на парламентарната политика, Ъркарт разбра за отвличането на Мартин. Смут от всички страни. И в този смут — възможности. Защото му беше обявена война на два фронта, единият на парламентарното бойно поле, където никой не можеше да се сравнява с неговото умение и прозорливост, другият на една далечна арена, една от малкото останали по света, където все още има британски войскови части. Арена, която той познаваше много добре, където бе започнало дългото пътешествие на неговото мъжество и където може би щеше да завърши. Място, където на Мейкпийс щеше да му бъде трудно да го последва и където нямаше да знае дори къде да се дене.
На вратата се почука и се появи главата на секретарка.
— Г-н министър-председател, всички от кабинета се събраха.
— Само един момент. Помолете ги да ми дадат още един момент.
Един последен момент, за последен път да се вслуша в гласовете вътре в себе си, които нашепваха за бури и ужасни изпитания. Това бяха кървавочервени небеса, които предричаха гибел, и другите не смееха да ходят там. Но Франсис Ъркарт смееше. Предстоеше му да води войни и нямаше време за губене. Защото във войната времето е всичко.
И вече беше време.
Беше завъртял колелото на съдбата и не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на възбудата от риска. Не се беше чувствал толкова добре от месеци. Имаше лекота в походката му през няколкото метра до залата на камарата, стиснал парче хартия, един-единствен лист с прост герб. Бележка с неговия почерк, която един ден щеше да бъде изложена в библиотеката „Ъркарт“. Или в кулата. Това му напомни да каже на Бууза-Пит да добави едно изменение в законопроекта, предоставящо данъчни облекчения за фирми, които даряват средства за образователни цели. Като библиотеката „Ъркарт“ например. Все още имаше време. Точно колкото му трябва.
Камарата беше пълна, всички бяха наясно, че подобно извънредно и спешно заседание на министрите от кабинета вещае сериозна драма. Депутатите потрепнаха като листа под есенния вятър, когато Ъркарт сложи бележката върху катедрата, изглаждайки кремавите ѝ ръбове, и започна.
— Г-н председател, с ваше позволение бих искал да направя изявление. Днес следобед в тази камара един от членовете пресече залата. Акт, който не само намали мнозинството на това правителство, но е и предпоставка за период на вредна несигурност…