Така или иначе други щяха да го кажат, сутрешните вестници щяха да го крещят, така че нямаше какво да губи, като той първи го признае.
— Подобна несигурност само може да причини вреди на доброто управление на тази страна. Още повече че бяха отправени твърдения, че моето правителство е загубило моралния авторитет в управлението. Нито едно правителство не може да пренебрегне подобно предизвикателство.
Той се отдръпна от катедрата и вдигна поглед, за да разгледа аудиторията си и — по-важното — за да ги накара да чакат, да тръпнат да чуят думите му.
— Това правителство предпочита да черпи авторитета си не от моралисти самозванци, а от народа. В народа се вслушваме и в народа се уповаваме; нека той да реши кой иска да седи на тези скамейки и кой трябва да бъде от страната на опозицията. Народът трябва да реши.
С ъгълчето на окото си всички в залата следяха и Мейкпийс, който седеше безмълвен и свит на една скамейка, на която нито един от останалите не се числеше към неговите приятели или поддръжници. Беше ясно, че Ъркарт отправя предизвикателство към всеки ред в биографията му. Той изглеждаше изолиран; беше скочил твърде рано.
— За да сложа край на тази несигурност, възнамерявам да поискам от Негово Величество да разпусне парламента и да назначи общи избори в най-краткия удобен срок, след като преминат някои неотложни парламентарни процедури. Този срок би следвало да е до четири седмици от следващия четвъртък натам. Благодаря ви.
Ъркарт прибра листчето си и напусна залата.
За известно време реакцията в камарата беше като на някакъв праисторически звяр, който е нападнат. Объркана тишина, преди нечленоразделните звуци да започнат да изригват от множество гърла. После продължителен вой, когато създанието най-после разбира, че опашката му е откъсната. Гневни и решителни викове долитаха от всички страни.
— Боже мили, не мислех, че ще го доживея. Денят, в който Франсис Ъркарт вдига бял флаг и се предава.
Един млад журналист от балкона за пресата драскаше трескаво в тефтера си, заразен от общата анархия. До него Дики Уидърс изглеждаше невъзмутим и следеше сцената долу без особено вълнение, а бузите му бяха хлътнали все едно смучеше любимата си лула.
— Нещастен глупак.
— Кой, Ъркарт ли? — запита младият му колега.
— Не Ъркарт. Ти. Той не бяга, а хваща блъфа на Мейкпийс.
— Но как, като изостава в анкетите, а и партията му е разцепена…
— Ти само гледай. Като ги хване страхът да не се удавят на изборите, ще видиш колко малко от тях ще се навият да напуснат кораба с Мейкпийс.
Той кимна към бившия външен министър, който излизаше от залата сам. В една арена, където всеки крещеше, хулеше и ръкомахаше, изглежда, само той нямаше какво да каже и на кого да го каже.
Глава двадесет и девета
На гърците им дай руини и раздумки.
През деня в Никозия горещината е непоносима; през нощта животът излиза на улицата — ресторанти на открито, на ъгъла на улицата, кафенета, паркове под звездите. Горещият паваж ехти от клюки, по светофарите младежи си разменят закачки и цигари с минувачите — през прозорците на колите или навеждайки се от мотопедите. Сякаш всеки е свързан по някаква работа или роднинство. Кръвта вода не става, особено след инвазията на турците.
И в тази задушна атмосфера слуховете се носят по малките улички, по балконите, по автобусните спирки като лъжовен полъх. Ако си издухаш носа пред Порта Фамагуста, докато стигне авеню „Макариос“ след по-малко от час, вече ще е цяла епидемия. Някой ден може би телевизията ще избави кипърците от трескавото вълнение и ще го замени със затъпяваща еднаквост, натиквайки конспирациите между рекламните паузи. Някой ден, но дотогава кипърецът би повярвал на всичко. Освен на политиците.
Под навеса от палмови листа, в сянката на великите венециански стени на стария град, един сервитьор обслужваше двойка британски туристи, търпеливо им обясняваше всичко в менюто, умолявайки ги да опитат варения мозък, който беше специалитет на братовчед му, готвача, но в никакъв случай да не взимат сепията.
— От миналата седмица. Много стара — той поклати глава сякаш стоеше пред надгробен камък.
Едно момче на не повече от десет мина между масите, раздавайки брошурки. Той спря пред двойката, явно разпознавайки, че са британци.
— Добро утро — изрече той с широка усмивка и им остави по една брошурка, преди да продължи.