Това беше типичната за Критър напереност. Неговата асоциация представляваше само един клон от профсъюза на селските шивачки и тук-там някой играч на крикет, който не беше ставал от стола от години; те бяха готови да направят каквото им каже той, включително — явно — да скочат от кораба. С дезертирането на Мейкпийс Критър видя своя шанс да се разквичи. Клер изяви желание да отиде да го вразуми.
Тя си уреди покана като гост лектор на годишното общо събрание на асоциацията — събор на по-малко от тридесет души в задното помещение на една кръчма. Зад плъзгащата се врата тя чуваше нецензурните коментари, придружаващи игра на билярд, а до нея председателят на асоциацията се изправи, за да приветства правоверните. Един прегърбен дангалак, бивш полковник, извади голям месингов часовник от пояса си и го постави на масата пред себе си, сякаш че чакаше вечерния артилерийски огън.
Започнаха по дневния ред. Отчет за финансите на асоциацията.
— … баланс от четиринадесет и три пенса, а извинявайте, дами, четиринадесет паунда и тридесет пенса… лошо… много лошо… може да се наложи да обсъдим затварянето на офиса и ще ни е много тъжно, ако г-жа Робъртсън си тръгне…
После малък скандал дали дамският обеден клуб трябва да допуска и джентълмени.
— На нашата възраст няма кой знае какво значение — предложи един прогресивен глас.
— И без това няма нови номинации за длъжности — продължи председателят, извисявайки глас над неприличния език, който продължаваше да се чува от билярдната маса в другата зала. — Искам да предложа тези, които са сега, да си продължат.
— Няма как да стане — възрази един глас иззад огромна купчина плетиво.
— И защо, ако смея да запитам?
— Г-жа Туийди, нашият вицепрезидент — плетенето продължаваше. — Тя почина миналата седмица.
— О, много съжалявам да го чуя. Това усложнява нещата наистина…
От другата страна на Клер Критър ги гледаше с гордост като предан син. Нищо чудно, че ги беше сложил в джоба си. Можеше да купи доверието на всичките срещу четиридесет паунда на година и екскурзия с автобус до Майнхед. Това ли беше огнището на въстание, което заплашваше да влезе във вестникарските заглавия с подкрепата си за Том Мейкпийс?
— Не е изключено, но не е и неизбежно — обясни ѝ Критър, докато събранието отиваше към бой за проекта по гаражни разпродажби. — Но те се чувстват толкова изолирани, недооценени. Само ако можеше правителството да намери някакъв начин да покаже своята загриженост за този избирателен район…
— Например да те направи министър — прошепна тя.
— Предлагаш ли ми?
— Не.
Малката му челюст щракна.
— Ценя Франсис високо за всичко, което постигна през годините, разбира се. Жалко, че той не цени мен. Но тук не става дума за лични отношения, нали разбирате. Хората в моята асоциация са искрено недоволни.
— Ами, кажи им да не са — настоя тя. — Една дума от теб и ще се върнат към стандартното си занимание да плетат калъфи за чайници.
— Моята работа е да слушам, а не да инструктирам — промърмори помпозно той. — Моята асоциация е с традиции. Хората сами решават какво да мислят. Спрямо принципите си.
Председателят приключваше със своите забележки. Скоро Критър щеше да вземе думата. Вече се беше обърнал наполовина с гръб към нея, езикът на тялото му говореше за непокорство — човек, готов да скочи от кораба право във вестникарските заглавия. Никога не би могъл да устои на това изкушение.
— Много жалко за теб — прошепна тя.
— Кое?
— Твоята асоциация и нейните принципи.