— Обичат ме зверовете — похвали се чудовището. — И аз ги обичам. Котката ми, Лакомка, макар и да избяга отначало, после се върна. Дълго време беше единственото живо същество, което споделяше с мен горчивата съдба. Верена също…
Той се сепна и изкриви лице в гримаса. Гералт се усмихна.
— Също обича котките?
— Птиците — озъби се Нивелен. — Проклятие, разприказвах се. Но какво толкова. Това не е поредната дъщеря на търговец, и не е поредният опит да намеря частица истина в старите приказки. Това е нещо сериозно. Ние се обичаме. Ако се засмееш, ще те цапардосам по физиономията.
Гералт не се засмя.
— Твоята Верена — каза той — по всяка вероятност е русалка. Знаеше ли?
— Досещах се. Слабичка. Тъмнокоса. Говори рядко, на език, който не зная. Не яде човешка храна. По цели дни се губи в гората, после се връща. Това типично ли е за тях?
— Повече или по-малко… — Вещерът затегна самара. — Сигурно смяташ, че тя няма да се върне, ако станеш човек?
— Сигурен съм в това. Сам знаеш как се боят русалките от хората. Малцина са виждали русалки отблизо. Ние с Верена… Ех, по дяволите. Всичко добро, Гералт.
— Всичко добро, Нивелен.
Вещерът смушка кобилата с пети и се отправи към портата. Чудовището закрачи до него.
— Гералт?
— Да?
— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш. Ти си дошъл тук по следите на някой от търговците, които идваха тук в последно време. Случило ли се е нещо с някого от тях?
— Да.
— Последният от тях беше тук преди три дни. С дъщеря си, впрочем, не от най-хубавите. Наредих на замъка да затвори всички врати и капаци на прозорците и да не дава никакви признаци на живот. Те се помотаха из двора и си тръгнаха. Момичето откъсна една роза от храста на леля и я забоде на дрехата си. Търси ги някъде на друго място. Но внимавай, това са проклети места. Казах ти — нощем в гората не е безопасно. Там могат да се видят и чуят недобри неща.
— Благодаря, Нивелен. Няма да те забравя. Кой знае, може да срещна някой, който…
— Може. А може и да не срещнеш. Това е мой проблем, Гералт, мой живот и мое наказание. Научих се да понасям това, свикнах. А ако нещата станат много зле, не търси никого, ела сам и приключи нещата. По вещерски. Всичко добро, Гералт.
Нивелен се обърна и закрачи бодро към замъка. Не се обърна нито веднъж.
3
Околността беше пуста, дива и зловещо враждебна. Гералт не се върна на пътя до мръкване, не искаше да заобикаля, тръгна право през гората. Прекара нощта на голия връх на висок хълм, с меча на колене, до малък огън, в който от време на време хвърляше снопчета борови клонки. Посред нощ забеляза далеч в долината отблясъци на огън и дочу безумно виене и пеене, а и още нещо, което можеше да бъде само вик на изтезавана жена. Тръгна натам веднага щом се съмна, но намери само изпотъпкана поляна и овъглени кости в още топлата пепел. В короната на могъщ дъб нещо врещеше и съскаше. Можеше да е горски дух, но можеше да е и обикновена горска котка. Вещерът не остана да провери.
4
Около пладне, когато поеше Плотка на един извор, кобилата зацвили пронизително и отстъпи, оголила белите си зъби. Гералт машинално я успокои със Знака и тогава забеляза правилния кръг, образуван от стърчащите от мъха шапки на червеникави гъби.
— Ставаш същинска истерична, Плотка — каза той. — Това е обикновен магически кръг. Какви са тези сцени?
Кобилата изпръхтя, обръщайки глава към него. Вещерът потри чело, навъси се и се замисли. После с едно движение се озова на седлото, обърна кобилата и тръгна бързо назад по собствените си следи.
— „Обичат ме зверовете“ — промърмори той. — Извинявай, конче. Излиза, че ти имаш повече ум от мен.
5
Кобилата прибираше уши, пръхтеше, риеше земята с подкови, не искаше да върви. Гералт не си направи труда да я успокоява със Знака; скочи от седлото и прехвърли повода през главата й. На гърба му вече го нямаше стария меч в ножница от гущерова кожа — мястото му сега бе заето от блестящо красиво оръжие с кръстообразен предпазител и тънка, добре балансирана ръкохватка, завършваща с топче бял метал.
Този път портата не се отвори пред него. Беше отворена, така, като я бе оставил, когато си тръгваше.
Чу пеене. Не разбираше думите, дори не можеше да определи езика. Но не беше и необходимо — вещерът знаеше, чувстваше и разбираше самата природа, същността на пеенето — тиха, пронизваща, разливаща се по жилите вълна от страховит, обезсилващ ужас. Внезапно пеенето прекъсна и той я видя.
Беше се прилепила към гърба на делфина в пресъхналия фонтан, прегърнала обраслия с мъх камък с малките си ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни. Изпод разрошените черни коси блестяха, втренчени в него, огромни, широко отворени очи с цвят на антрацит.