Мой. Или ничий. Обичам те. Обичам.
Поредната ужасна, пресеклива, смразяваща кръвта въздишка. Бруксата напъна, придвижи се още напред по гредата и протегна ръце. Нивелен зарева отчаяно и без да изпуска гредата, се опита да изтласка бруксата колкото се може по-далеч от себе си. Напразно. Тя се придвижи още напред и го хвана за главата. Нивелен зави още по-пронизващо и замята косматата си глава. Бруксата отново се придвижи по гредата и наведе глава към гърлото му. Кучешките й зъби проблеснаха с ослепителната си белота.
Гералт скочи като освободена пружина. Всяко движение, всяка крачка, която сега трябваше да направи, бяха неговата същност — заучени, неизбежни, машинални и смъртоносно правилни. Три бързи крачки. Третата, като стотици такива преди това, завърши на левия крак — здравата решителна опора. Обръщане на тялото, рязък удар, със замах. Видя очите й. Нищо вече не можеше да се промени. Чу гласа й. Безрезултатно. Изкрещя, за да заглуши думата, която тя повтаряше. Безрезултатно. Той вече я съсичаше.
Удари я уверено, както стотици пъти преди това, със средата на острието, и чак тогава, продължавайки движението си, направи четвъртата крачка и обръщане на половин оборот. Острието, което в края на обръщането вече беше свободно, се движеше след него, блестящо, увличайки със себе си дъга от червени капчици. Косите с цвят на криле на врани се развълнуваха, развяха се, заплуваха по въздуха и плуваха, плуваха, плуваха…
Главата й падна на чакъла.
Чудовищата са все по-малко?
А аз? Какъв съм аз?
Кой крещи? Птиците?
Жената с кожуха и синята рокля?
Розата от Назаир?
Колко е тихо!
Колко е пусто. Каква пустота.
В мен.
Нивелен, свил се на кълбо и конвулсивно потръпващ, лежеше в копривата до стената на замъка, хванал главата си с ръце.
— Стани — каза вещерът.
Младият красив мъж със здраво телосложение и бяла кожа, който лежеше до стената, надигна глава и се озърна с невиждащ поглед. Потри очи с кокалчетата на пръстите си. Погледна дланите си. Опипа лицето си. Застена тихо, мушна пръст в устата си и дълго време го прекарва по венците си. Хвана се пак за лицето и застена отново, когато докосна четирите кървави ивици по бузата си. Заплака, после се засмя.
— Гералт! Как се случи това? Как се случи… Гералт!
— Стани, Нивелен. Стани и ела. В дисагите си имам лекарства, които ще са нужни и на двама ни.
— Аз вече не… Не? Гералт? Как стана така?
Вещерът му помогна да се изправи, стараейки се да не гледа малките ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни, стиснали гредата, врязала се между мъничките гърди, за които беше залепнал мокър червен плат. Нивелен отново застена.
— Верена.
— Не гледай. Да вървим.
Тръгнаха през двора, поддържайки се един друг, и минаха през храста със сини рози. Нивелен непрекъснато опипваше лицето си със свободната ръка.
— Невероятно, Гералт. След толкова години? Как е възможно?
— Във всяка приказка има зрънце истина — каза тихо вещерът. — Любовта и кръвта. И в двете има могъща сила. Маговете и учените си блъскат главите над това вече дълга години, но не са научили нищо, освен…
— Освен какво, Гералт?
— Че любовта трябва да е истинска.
Гласът на здравия разум III
— Аз съм Фалвик, граф Моен. А това е рицарят Тайлес от Домдал.
Гералт се поклони небрежно. И двамата рицари бяха с доспехи и карминови наметала със знака на Бялата роза на лявото рамо. Това го поучуди — в околността, доколкото знаеше, нямаше нито едно подразделение на този орден.
Ненеке се усмихна на вид спокойно и безгрижно, когато забеляза учудването му.
— Тези благородни господа — каза тя между другото, разполагайки се удобно на своето подобно на трон кресло, — са на служба при владетеля на тукашните земи, дук Херевард.
— Княз — поправи я с натъртване Тайлес, по-младият от рицарите, втренчил в нея ясните си сини очи, изпълнени с омраза. — Княз Херевард.
— Да не навлизаме в подробности — усмихна се Ненеке. — По мое време князе се наричаха само онези, в чиито жили тече кралска кръв, но в наши дни, изглежда, това вече няма значение. И така, представих ти тези господа, а сега ще ти обясня целта на посещението на рицарите от Бялата роза в моята скромна обител. Трябва да знаеш, Гералт, че капитулът се опитва да получи от Херевард обработваема земя за Ордена, поради което много рицари на Розата са постъпили на служба при княза. А мнозина местни, като Тайлес например, са му се заклели във вярност и са приели червеното наметало, което толкова му отива.