— Господин Фалвик — обади се тихо вещерът, — вслушайте се в гласа на здравия разум. Не искам усложнения, а ми се струва, че и на вас не са ви от полза. Ще напусна района най-много след три дни. Не, Ненеке, моля те, замълчи. Така или иначе отдавна трябваше да съм тръгнал. Три дни, графе. Не моля за повече.
— И правилно постъпваш, че не молиш — каза жрицата, преди Фалвик да успее да отговори. — Чухте ли, момчета? Вещерът ще остане тук още три дни, защото такова е желанието му. А аз, жрицата на Великата Мелителе, ще го приема тук за тези три дни, защото такова е моето желание. Предайте това на вашия Херевард. Не, не на Херевард. Предайте го на неговата съпруга, благородната Ермела, и добавете, че ако не иска да секнат доставките на афродизиак от моята аптека, нека да успокои дука. Нека обуздава капризите и прищевките му, които все повече започват да приличат на кретенизъм.
— Достатъчно! — извика тънко Тайлес, и гласът му премина във фалцет. — Не желая да слушам как някаква шарлатанка обижда моя сеньор и неговата съпруга! Няма да простя такова неуважение! От днес тук ще управлява Орденът на Бялата Роза. Край с вашите разсадници на мрак и предразсъдъци. А аз, рицарят на Бялата Роза…
— Чуй какво ще та кажа, сополанко — прекъсна го Гералт, усмихвайки се зловещо. — Сдържай мръсното си езиче. Разговаряш с жена, която трябва да се уважава. Особено от рицар на Бялата Роза. Наистина, за да станеш такъв, в последно време е достатъчно да се внесат в касата на капитула хиляда новиградски крони, поради което Орденът е станал сбирщина от издънки на лихвари и шивачи, но, надявам се, все още сте запазили някаква почтеност? Или греша?
Тайлес пребледня и посегна към меча си.
— Господин Фалвик — каза Гералт, без да спира да се усмихва, — ако той извади меча, ще му го взема и ще го напляскам по задника. А после ще го изхвърля през вратата.
С трепереща ръка Тайлес измъкна от колана си желязна ръкавица и я хвърли на пода пред краката на вещера. Ръкавицата иззвънтя.
— Ще отмия обидата на Ордена с твоята кръв, изроде! — изписка той. — Предизвиквам те на дуел! Ела на двора!
— Нещо ти падна, синко — изрече спокойно Ненеке. — Вдигни го, моля, тук не се разрешават спорове, това е храм. Фалвик, изведи този глупак, иначе нещата ще приключат зле за него. Знаеш какво трябва да предадеш на Херевард. Впрочем, ще му напиша писмо лично; нещо ти нямам доверие. Махайте се оттук. Надявам се, можете да намерите изхода сами?
Фалвик, стиснал разярения Тайлес с желязна хватка, се поклони със звън на доспехите. После погледна вещера в очите. Гералт не се усмихна. Фалвик прехвърли през рамо карминовото си наметало и каза:
— Това не беше последното ни посещение, уважаема Ненеке. Ще се върнем.
— Точно от това се опасявах — отвърна студено жрицата. — Хич няма да ми е приятно.
По-малкото зло
1
Както обикновено, първи му обърнаха внимание котките и децата. Един котарак на ивици, дремещ върху нагорещени от слънцето дъски, вдигна кръглата си глава, сви уши, изсумтя и скочи в копривата. Синът на рибаря Тригли, тригодишният Драгомир, който на прага на къщата полагаше всички усилия да изцапа още повече и без това мръсната си ризка, се разкрещя, втренчил пълните си със сълзи очички в преминаващия конник. Вещерът яздеше бавно, без да се опитва да изпревари каруцата със сено, заела цялата ширина на улицата. Зад него, изопнало шия и силно опънало въжето, пристъпваше привързано към седлото натоварено магаре. Освен обичайния товар дългоухото животно носеше още нещо, покрито с чул. По сиво-белите хълбоци на магарето имаше ивици засъхнала кръв.
Най-накрая каруцата сви в странична уличка, водеща към хамбарите и пристанището, откъдето подухваше бриз и миришеше на смола и волска урина. Гералт подкара коня по-бързо. Не обърна внимание на приглушените викове на търговките на плодове, втренчили се в костеливата лапа с остри нокти, увиснала изпод чула и размахваща се в такт с крачките на магарето.
Пред къщата на кмета, както обикновено, беше пълно с каруци. Гералт скочи от кобилата, оправи меча на гърба си и преметна юздата през дървения коневръз. Следващата го тълпа се нареди в полукръг около магарето.
Виковете на кмета се чуваха още от самия вход на къщата.
— Не е позволено! Не е позволено, мамицата ти! Не разбираш ли от човешка дума, мизернико?
Гералт влезе. Пред кмета, нисък и дебел, почервенял от ярост, стоеше селянин, стиснал за врата опитваща се да се освободи гъска.
— Какво… О, богове! Това си ти, Гералт? Да не съм ослепял? — Обърна се отново към селянина: — Вземи си това, простако! Оглуша ли?