— Възможно е — каза магьосникът. — Ако успееш.
3
В „Златния двор“, най-представителната странноприемница в града, беше многолюдно и шумно. Гостите, местни и пътници от други места, бяха заети предимно с типичните за националността и професията им неща. Сериозните търговци спореха с джуджетата за цените на стоките и процентите на кредитите. Не толкова сериозните щипеха по задничетата девойките, разнасящи бира и зеле с грах. Местните глупаци се правеха на добре информирани. Девойките по всякакъв начин се стараеха да се харесат на богатите, като същевременно отблъскваха бедните. Каруцарите и рибарите пиеха така, сякаш на другия ден ще забранят добива на хмел. Моряците пееха песни, възхваляващи морските вълни, храбростта на капитаните и прелестите на сирените, последното — живописно и с подробности.
— Напрегни си паметта, Стотник — каза Цалдемейн на кръчмаря, навеждайки се над тезгяха така, че да бъде чут сред глъчката. — Шест момъка и девойка, облечени в черни кожени дрехи, украсени със сребро по новиградската мода. Видях ги на бариерата. Отседнали са или при теб, или в „При Тунчик“.
Кръчмарят смръщи изпъкналото си чело, докато бършеше една халба с раираната си престилка.
— Тук са, кмете — каза най-накрая. — Казват, че са дошли за панаира, и всичките са с мечове, дори девойката. Облечени са в черно, както каза.
— Аха — кимна кметът. — Къде са сега? Нещо не ги виждам.
— В малката стаичка. Платиха със злато.
— Ще отида сам — каза Гералт. — Това не бива да се превръща в официално посещение, поне засега. Ще я доведа тук.
— Може би така ще е най-добре. Но внимавай. Не искам сбивания тук.
— Ще се постарая.
Песента на моряците, ако се съди по-честите нецензурни изрази, наближаваше грандиозния си край. Гералт отмести лекичко твърдата и лепкава от мръсотия завеса, прикриваща входа на стаичката.
На масата седяха шестима мъже. Момичето, което очакваше да види, не беше сред тях.
— Какво? — извика онзи, който го видя пръв. Беше плешив, а лицето му бе обезобразено от белег, минаващ през лявата вежда, основата на носа и дясната буза.
— Искам да се видя със Свраката.
От масата се надигнаха две еднакви фигури с еднакво безизразни лица, светли разрошени коси до раменете и еднакви черни кожени дрехи, лъщящи със сребърните си украшения. С еднакви движения близнаците вдигнаха от скамейката еднакви мечове.
— Спокойно, Вир. Седни, Нимир — каза човекът с белега, облегнал лакти на масата. — С кой казваш, че искаш да се срещнеш, братко? Коя е тази Сврака?
— Много добре знаеш за кого говоря.
— Кой е тоя? — попита полугол потен тип, с препасани на кръст ремъци на гърдите и налакътници с шипове. — Познаваш ли го, Нохорн?
— Не го познавам — отговори онзи с белега.
— Някакъв албинос — изкикоти се слаб и висок тъмнокос мъж, седнал до Нохорн. Нежните черти на лицето, големите черни очи и ушите с остри върхове издаваха, че е наполовина елф. — Албинос мутант, шега на природата. И такива ги пускат в кръчмите, сред порядъчните хора.
— Виждал съм го някъде — каза як тип със загоряло лице и оплетени на плитки коси. Гледаше злобно Гералт с присвитите си очи.
— Няма значение къде си го виждал, Тавик — каза Нохорн. — Чуй, братко, Циврил току-що страшно те обиди. Няма ли да го предизвикаш на дуел? Толкова скучно е тази вечер.
— Не, няма да го предизвикам — отговори спокойно вещерът.
— А мен ще ме предизвикаш ли, ако плисна по теб тази рибена чорба? — изкикоти се голият до кръста.
— Успокой се, Петнайсетак — каза Нохорн. — Щом е казал не, значи не. Засега. Е, братко, кажи, каквото имаш да кажеш, и се омитай. Имаш възможност да излезеш сам. Ако не се възползваш, прислугата ще те изхвърли.
— С теб нямам за какво да говоря. Искам да се видя със Свраката. С Ренфри.
— Чухте ли, момчета? — Нохорн погледна другарите си. — Той иска да се види с Ренфри. А може ли да узная защо, братко?
— Не може.
Нохорн вдигна глава и погледна близнаците, които веднага пристъпиха напред, звънтейки със сребърните катарами на високите си ботуши.
— Сетих се — каза изведнъж онзи с плитките. — Спомних си къде съм го виждал!
— Какво мрънкаш, Тавик?
— Пред дома на кмета. Беше докарал някакъв дракон да го продава, някаква кръстоска между крокодил и паяк. Хората мърмореха, че е вещер.
— Какво е това вещер? — попита голият, Петнаисетака. — А, Циврил?
— Наемен магьосник — отговори полуелфът. — Прави фокуси срещу шепа сребърници. Нали казах — шега на природата. Обида за човешките и божиите закони. Такива трябва да се изгарят.