Ренфри известно време гледа медальона му. Вещерът бе стиснал верижката му и го въртеше.
— А ако кажа, вещерю, че не умея да прощавам или да се отказвам от отмъщение, това ще бъде равносилно на признание, че той и онези като него са прави? Така ли? С това ще докажа, че все пак съм чудовище, демон, прокълнат от боговете? Чуй ме, вещерю. В самото начало на скитанията ми ме приюти един кмет ерген. Харесваше ме. Но тъй като аз изобщо не го харесвах, дори напротив, всеки път, когато ме искаше, така ме пребиваше, че на следващия ден едва успявах да стана от леглото. Веднъж станах по тъмно и му прерязах гърлото. Със сърп. Тогава не бях толкова опитна, колкото съм сега, и ножът ми се струваше нещо много малко. И, разбираш ли, Гералт, когато слушах как кметът хрипти и когато гледах как краката му се гърчат, осъзнах, че синините от неговите юмруци и ритници вече не ме болят и ми е хубаво, толкова хубаво, че… Отидох си, подсвирквайки си весело, здрава, радостна и щастлива. И после всеки път се повтаряше същото. Ако не беше така, кой би си хабил времето да отмъщава?
— Ренфри — каза Гералт. — Въпреки мотивите ти, ти няма да си тръгнеш оттук, подсвирквайки си, и няма да се чувстваш толкова хубаво като тогава. Няма да си отидеш весела и щастлива, но все пак ще си отидеш жива. Утре сутринта, както нареди кметът. Вече ти го казах, но пак ще повторя: няма да убиеш Стрегобор в Блавикен.
Очите на Ренфри блестяха, отразявайки свещите, перлата в деколтето й също блестеше, както и медальонът с вълча муцуна, който се клатеше на сребърната верижка.
— Жал ми е за теб — обади се внезапно девойката, без да откъсва поглед от проблясващия сребърен медальон. — Ти твърдиш, че не съществува по-малкото зло. И утре ще останеш на площада, върху обления в кръв паваж, сам-самичък, защото не си направил правилния избор. Ще си направил избор, но не правилния. Никога няма да знаеш дали си постъпил правилно, никога няма да си сигурен. Никога, чуваш ли? А ще ти се отплатят с камъни и лоши думи. Жал ми е за теб.
— А ти? — попита вещерът тихо, почти шепнешком.
— Аз също не умея да правя правилни избори.
— Коя си ти?
— Тази, която съм.
— Къде си?
— Студено ми е…
— Ренфри! — Гералт стисна медальона.
Тя вдигна глава, сякаш събудила се от сън, примигна учудено няколко пъти. За един кратък миг изглеждаше уплашена.
— Ти спечели — каза тя рязко. — Спечели, вещерю. Утре сутринта ще си тръгна от Блавикен и никога няма да се върна в това отвратително градче. Никога. Налей ми, ако е останало нещо.
Обичайната подигравателна, лукава усмивка отново заигра на устните й, когато остави чашата.
— Гералт?
— Да?
— Този проклет покрив е твърде стръмен. По-добре да си тръгна оттук на разсъмване. В тъмнината може да падна и да се осакатя. Аз съм княгиня, имам нежно тяло, усещам грахово зърно през сламен дюшек. Е, какво мислиш?
— Ренфри — усмихна се неволно Гералт, — подобава ли на една княгиня да говори такива неща?
— Какво разбираш ти от княгини, проклетнико? Аз бях княгиня и знам, че красотата на живота е в това да правиш това, което ти се прави. Трябва ли да ти кажа какво ми се прави, или ще се досетиш сам?
Гералт не отговори, продължаваше да се усмихва.
— Дори не смея да помисля, че не ти харесвам — намръщи се девойката. — Нека по-добре да смятаме, че просто се страхуваш да не те сподели съдбата на кмета ерген. Ех, белокоси, нямам нищо остро в мен. Всъщност провери сам.
Тя положи краката си на коленете му.
— Свали ми ботушите. Те са най-подходящото място за криене на кинжал.
Вече боса, тя се изправи и откопча катарамата на колана си.
— Тук не крия нищо. И тук също, както виждаш. Но духни най-накрая проклетата свещ!
Навън в тъмнината мяучеше котка.
— Ренфри!
— Какво?
— Това батиста ли е?
— Разбира се, да я вземат дяволите. Аз княгиня ли съм, или какво?
5
— Тате — провлачи монотонно Марилка, — кога ще отидем на панаира? На панаира, тате?
— Тихо, Марилка — промърмори Цалдемейн, обирайки със залък хляб остатъците храна от дъното на чинията си. — Та какво казваше, Гералт? Те си отиват от града?
— Да.
— Не мислех, че всичко ще мине толкова гладко. С този неин пергамент и с печата на Аудоен ме беше притиснала до стената. Правех се на много страшен, но, честно казано, нищо не можех да им направя.
— Дори ако бяха нарушили закона открито? Ако бяха организирали безредици, битка?
— Дори тогава. Аудоен е страшно раздразнителен крал, изпраща на ешафода за всякакви дреболии. Имам жена, дъщеря, харесвам длъжността си. Не ми се налага да мисля откъде да търся утре нещо за ядене. С други думи, добре е, че си тръгват. А как всъщност стана така?