— Напразно, белокоси. Това не ме лови. Само меч.
— Ренфри — повтори той, — върви си. Ако мечовете ни се срещнат, аз вече няма… да мога…
— Знам — каза тя. — Но и аз… не мога иначе. Просто не мога. Ние сме това, което сме. Аз и ти.
Тя тръгна към него с лека, разкрачена походка. В дясната й ръка, изпъната встрани, проблясваше мечът, а с лявата влачеше полата по земята. Гералт отстъпи две крачки назад.
Ренфри скочи, замахна с лявата ръка, полата излетя във въздуха и мечът проблесна, прикрит зад нея. Къс удар. Гералт отскочи, платът дори не го докосна, а мечът на Ренфри се плъзна по неговото оръжие. Той машинално се защити със средата на острието и бързо завъртя нейния меч, опитвайки се да го избие. Това беше грешка. Тя отби острието му и веднага, с полусвити, разкрачени крака го атакува, целейки се в лицето. Гералт едва успя да парира удара и отскочи от падащия върху него плат. Завъртя се, избягвайки проблясващия в мълниеносни удари меч, и отново отскочи. Ренфри налетя към него, хвърли полата в очите му и го атакува отблизо, полуобърната. Той избягна удара и се озова съвсем до нея. Тези прийоми й бяха познати. Обърна се едновременно с него, почти докосвайки го. Той усети дъха й и острието й премина по гърдите му. Болката го сряза, но не наруши ритъма му. Обърна се още веднъж, в противоположната посока, отби меча й, летящ към слепоочието му, направи бърз финт и атакува. Ренфри отскочи и се наведе за удар надолу. Гералт, приклекнал при нападението си, мълниеносно я наръга отдолу, със самия връх на меча, в незащитените от ризницата бедро и слабини.
Тя не извика. Падна на колене и настрани, пусна меча и стисна с две ръце съсеченото си бедро. Кръвта зашуртя на тласъци между пръстите й и потече на ручей по украсения й колан, ботушите от лисича кожа и мръсния паваж. Тълпата, изпокрила се по ъглите, се раздвижи и нададе вой.
Гералт прибра меча си.
— Не си отивай — простена тя, свивайки се на кълбо.
Той не отговори.
— Студено ми е…
Той не отговори. Ренфри отново застена. Струйките кръв запълваха дупките между камъните на паважа.
— Гералт… прегърни ме…
Той не отговори.
Тя падна настрани и застина, притиснала буза към паважа. Острият кинжал, който досега прикриваше с тялото си, се изплъзна от вдървените й пръсти.
Измина минута, която се стори на вещера цяла вечност. Той вдигна глава при звука на почукващия по паважа жезъл на Стрегобор. Магьосникът се приближаваше бързо, заобикаляйки труповете.
— Ама че битка! — изрече той задъхано. — Видях, Гералт, видях всичко в кристала…
Приближи се и се наведе. В дългата си до земята черна дреха, опрян на жезъла си, той изглеждаше стар, ужасно стар.
— Изумително — поклати глава Стрегобор. — Свраката е мъртва.
Гералт не отговори.
— Е, Гералт — изправи се магьосникът, — отиди за каруца. Ще я откараме в кулата. Трябва да й направя аутопсия.
Погледна към вещера и без да дочака отговор, се наведе над тялото.
Вещерът усети, че някой вътре в него самия, някой, когото не познаваше, стисна ръкохватката на меча и бързо го извади от ножницата.
— Само я докосни, магьоснико — каза онзи, когото вещерът не познаваше, — само я докосни, и главата ти ще отлети на паважа.
— Какво, Гералт, полудя ли? Ранен си, в шок си! Аутопсията е единственият начин да узная…
— Не я докосвай!
При вида на вдигнатия над него меч, Стрегобор отскочи и размаха жезъла си.
— Добре! — извика той. — Както искаш! Но ти така и няма да узнаеш! Никога няма да бъдеш сигурен! Чуваш ли, вещерю? Никога!
— Махай се оттук!
— Както искаш. — Магьосникът се обърна и удари с жезъла по паважа. — Връщам се в Ковиж, нито ден няма да остана в тази дупка. Ела с мен. Не оставай тук. Тези хора нищо не знаят, не разбират, видели са само как убиваш. А ти убиваш грозно, Гералт. Е, идваш ли?
Гералт не отговори, дори не го погледна. Прибра меча си. Стрегобор сви рамене и бързо се отдалечи, почуквайки ритмично с жезъла си.
От тълпата полетя камък и се удари в паважа. Последва го втори и изсвистя до самото рамо на Гералт. Вещерът се изправи, вдигна двете си ръце и направи няколко бързи движения с тях. Тълпата зашумя, посипаха се камъни, но Знакът ги отблъскваше и те преминаваха покрай целта, предпазвана от невидима сферична броня.
— Достатъчно!!! — изрева Цалдемейн. — Стига толкова, мамицата ви!
Тълпата зашумя като вълните на прибой, но камъните престанаха да летят. Вещерът стоеше неподвижно. Кметът се приближи към него.
— Това ли е всичко? — попита той, като сочеше проснатите по площада неподвижни тела. — Така ли изглежда по-малкото зло, което избра? Направи ли вече всичко, което смяташ за нужно?