— Таралежо от Ерленвалд — каза кралицата рязко, — похвалната грижа за нашето време не оправдава липсата на уважение. А именно за такова смятам факта, че се обръщаш към мен през желязната мрежа. Затова свали шлема. Ще преживеем по някакъв начин загубата на времето, което ще ти отнеме това действие.
— Лицето ми, кралице, засега трябва да остане скрито. С твое позволение.
Сред присъстващите премина гневен ропот, на места придружен от приглушени ругатни. Мишовур, навел глава, произнесе нещо беззвучно. Вещерът усети как заклинанието за миг наелектризира въздуха и медальонът му помръдва. Каланте гледаше Таралежа, присвила очи и барабанейки с пръсти по страничната облегалка на трона.
— Разрешавам — каза тя най-накрая. — Иска ми се да вярвам, че имаш достатъчно сериозна причина за това. И така, кажи какво те доведе тук, Таралежо без лице.
— Благодаря за разрешението — отвърна гостът. — Но в отговор на упрека в липса на уважение ще поясня, че става въпрос за рицарски обет. Не мога да покажа лицето си, докато не удари полунощ.
Кралицата показа с небрежен жест, че приема обяснението. Таралежа пристъпи напред, скърцайки с бронята.
— Преди петнайсет години — започна той на висок глас — твоят съпруг, госпожо Каланте, крал Рьогнер, се заблудил по време на лов в Ерленвалд. Бродейки с коня си, той паднал на дъното на трап и си навехнал крака. Лежал в трапа и викал за помощ, но му отговаряли само съскането на змиите и воят на приближаващите се върколаци. Несъмнено е щял да загине, ако не пристигне помощ.
— Знам. Така беше — потвърди кралицата. — Щом и ти знаеш това, мога да се досетя, че ти си бил онзи, който му е оказал помощ.
— Да. Само благодарение на мен той се върна в замъка цял и невредим. При теб, господарке.
— Значи ти дължа благодарност, Таралежо от Ерленвалд. Благодарността не е по-малка заради факта, че Рьогнер, господарят на моето сърце и легло, вече напусна този свят. С радост бих попитала по какъв начин мога да изразя благодарността си, но се боя, че благородният рицар, даващ обети и ръководещ се във всичките си постъпки от рицарския кодекс, може да се засегне от такъв въпрос. Защото това би предполагало, че помощта, която е оказал на краля, не е била безкористна.
— Ти прекрасно знаеш, кралице, че наистина не беше такава. Знаеш също, че точно сега идвам за наградата, обещана ми от краля срещу спасяването на живота му.
— Така ли? — усмихна се кралицата, но в очите й проблеснаха зелени искри. — Виж ти, намерил си краля на дъното на трап, беззащитен, ранен, на път да стане плячка на змии и чудовища, и едва след като той ти е обещал награда, си решил да му помогнеш? А ако не е искал и не е можел да обещае награда, щеше да го оставиш там, а аз още нямаше да знам къде се белеят костите му? Ах, колко благородно! Със сигурност си се ръководел от някакъв особен рицарски обет.
Глъчката сред гостите се усилваше.
— И днес дойде за наградата си, Таралежо? — продължи кралицата, усмихвайки се все по-зловещо. — След петнайсет години? Вероятно разчиташ на лихвата, която се е натрупала за това време? Тук не е банка на джуджетата, Таралежо. Казваш, че Рьогнер ти е обещал награда? Трудно ще бъде да го призовем тук, за да се разплати с теб. Може би ще е по-лесно да те пратя при него, на оня свят? Там ще се разберете кой на кого дължи нещо. Аз прекалено много обичах съпруга си, Таралежо, за да престана да мисля за това, че съм можела да го изгубя още тогава, преди петнайсет години, ако беше отказал да търгува с теб. Тази мисъл предизвиква в мен не особено приятни чувства към твоята особа. Знаеш ли, маскирани пришълецо, че сега тук, в Цинтра, в моя замък и в моите ръце, ти си също толкова безпомощен и близко до смъртта, колкото е бил и Рьогнер тогава, на дъното на трапа? Така че какво можеш да ми предложиш ти, каква цена, каква награда, за да си тръгнеш жив оттук?
Медальонът на шията на Гералт помръдна, завибрира. Вещерът бързо обърна глава към Мишовур и срещна пронизващия му, явно тревожен поглед. Поклати леко глава и вдигна въпросително вежди. Друидът също направи движение в знак на отрицание и кимна едва забележимо към Таралежа. Гералт не беше много сигурен.
— Казваш това, защото разчиташ, че ще се уплаша — възкликна Таралежа. — Разчиташ, че ще предизвикаш гнева на събралите се тук благородни господа и презрението към мен от страна на красивата ти дъщеря Павета. Но най-важното е, че думите ти са лъжливи и ти много добре знаеш това!
— Иначе казано, лъжа най-безсрамно. — На устните на Каланте се появи много неприятна усмивка.
— Ти много добре знаеш, кралице — продължи спокойно пришълецът, — какво се случи тогава в Ерленвалд. Знаеш, че спасеният от мен Рьогнер сам, по своя воля, се закле да ми даде всичко, каквото пожелая. Призовавам всички за свидетели на това, което ще кажа сега! Когато кралят, когото спасих и отведох в лагера си, попита отново какво искам, аз отговорих. Помолих го да ми обещае, че ще ми даде това, което е оставил в къщи, но за което не знае и което не очаква. И кралят се закле, че ще ми го даде. А когато се върна в замъка, завари теб, Каланте, да раждаш. Да, кралице, аз чаках петнайсет години, а през това време лихвите по наградата ми растяха. Сега, като гледам прекрасната Павета, виждам, че е имало за какво да чакам! Господа и рицари! Част от вас са дошли в Цинтра, за да искат ръката на принцесата. Уверявам ви, че сте дошли напразно. От деня на раждането си, по силата на кралската клетва, прекрасната Павета принадлежи на мен!