— Какво те води насам? — Гералт взе от поета дамаджаната, надигна я и се закашля при изпъването на бинтованата си шия. — Накъде си се запътил?
— Наникъде. Тоест бих могъл да се запътя в твоята посока. За компания. Дълго ли смяташ да останеш тук?
— Не. Местният дук ми даде да разбера, че не съм желан гостенин в неговите владения.
— Херевард ли? — Лютичето познаваше всички крале, князе, владетели и сеньори от Яруга чак до Драконовите планини. — Хич не му се връзвай. Той няма да дръзне да си развали отношенията с Ненеке и богинята Мелителе.
— Не ща да си създавам излишни ядове. Пък и достатъчно се заседях тук. Ще тръгна на юг, Лютиче. Далеч на юг. Тук няма да си намеря работа. Цивилизация! За какво им е някакъв си вещер? Питам ги не се ли намира работа за мен, а те ме гледат като че ли съм изрод.
— Какви ги говориш? Каква цивилизация? Преди седмица дойдох от отсрещния бряг на река Буйна и там се наслушах на какво ли не. Имало водници, виюни, ужасници, летавци и какво ли още не. Работа колкото щеш.
— И аз съм чувал най-различни неща. Половината са или измислени, или преувеличени. Не, Лютиче. Светът се е променил. Нещо приключва.
Поетът гаврътна от голямата дамаджана, присви очи и тежко въздъхна.
— Пак ли ще лееш сълзи за тъжната си вещерска съдба? Че и да философстваш? Откривам пагубните последици на неподходящи четива като това. Защото дори старият пръч Родерик дьо Новембре е стигнал до мисълта, че светът непрекъснато се променя. Изменчивостта на света по принцип е единствената идея в трактата му, с която мога да се съглася без никакви уговорки. Обаче тя не е чак толкова нова, че да ми я пробутва и да се прави на велик мислител, което е съвсем неуместно.
Вместо отговор Гералт също отпи от дамаджаната.
— Да — отново въздъхна Лютичето. — Светът се променя, слънцето залязва, а водката свършва. Според теб кое друго свършва? Спомена нещо за приключване, философе.
— Ето ти няколко примера — рече Гералт след кратко мълчание. — От последните два месеца, прекарани на този бряг на Буина. Веднъж отивам на реката и гледам — мост. Под моста седи трол и иска такса от всеки минувач и ездач. Който не се бръкне, плаща със счупен крак, ако не и два. Отивам при кмета и го питам колко ще ми плати за трола. На кмета му увисна ченето от смайване. Как така, пита ме той, че кой ще оправя моста, ако си нямаме трол? Тролът се грижи за моста, редовно го поправя, бъхти се с пот на челото, за да си свърши съвестно работата, та да е здрав мостът. Хубаво. Продължих по пътя си, гледам — видлогон. Дребен такъв, само пет аршина от носа до опашката. Лети, сграбчил овца в ноктите си. Веднага отидох в селото и ги питам: колко ще платите за гадината? Селяните наскачаха и се развикаха: не, недей, че това е любимият дракон на най-малката дъщеря на нашия барон, ако само люспичка падне от него, баронът ще запали селото, а нас живи ще одере. Продължавам пътя си и усещам, че все повече огладнявам. Питам за работа, намира се, обаче каква? На този да хвана русалка, на онзи — нимфа, на трети — самодива… Съвсем са се побъркали, по селата е пълно с хубави девойки, ама не, дай им такава, дето не е човек. Друг ме помоли да убия войсилк и да им занеса кост от дланта му, понеже като се смелела и се добавела в чорбата, подсилвала потентността.
— Точно това са врели-некипели — вметна Лютичето. — Пробвал съм. Нищо не усилва, а чорбата става като отвара от партенки. Но щом хората вярват и са готови да плащат…
— Няма да убивам войсилки. Нито пък други безобидни същества.
— Значи ще си ходиш с празен стомах. Освен ако не си смениш работата.
— С каква?
— Не е ли все едно? Стани свещеник. С твоите принципи, морал, познаване на човешката природа и изобщо на всичко съществуващо ще се справяш добре. Това, че не вярваш в никакви богове, не е проблем. Малцина от свещениците, които познавам, са вярващи. Стани свещеник и престани да се самосъжаляваш.
— Не се самосъжалявам. Отбелязвам фактите.
Лютичето кръстоса крака и с интерес се загледа в изтърканата си подметка.
— Ти, Гералт, ми приличаш на стар рибар, който в края на живота си открива, че рибата вони, а водата е студена и от нея те въртят ставите. Бъди последователен. От приказки и оплаквания полза няма. Ако аз видя, че потребността от поезия се изчерпва, ще закача лютнята на пирон и ще стана градинар. Ще отглеждам рози.
— Глупости. Ти не си способен на подобна саможертва.
— Какво пък — съгласи се поетът, като продължи проучването на подметката си. — Може и да си прав. Обаче занаятите ни са малко различни. Търсенето на поезия и на мелодиите на лютнята никога няма да секне. При теб нещата са по-зле. Вие, вещерите, сами се лишавате от работа. Бавно, но сигурно. Колкото по-добре и по-съвестно работите, толкова по-малко работа ви остава. Та нали целта, смисълът на вашето съществуване е свят без чудовища, спокоен и безопасен. Тоест свят, в който вещерите не са потребни. Парадокс, нали?