— Да ви вържем ли очите? — попита Филавандрел.
— Разкарай се — измърмори вещерът. — Върви на…
— А д’йеабал аеп арсе — довърши Лютичето, тракайки със зъби.
— А, не! — изведнъж заблея дяволът и заварди с тяло осъдените. — Полудяхте ли? Филавандрел? Не сме се разбирали така! Ти трябваше да ги откараш в планините, да ги държиш известно време някъде в пещерите, докато приключим тук…
— Не мога, Торкве — каза елфът. — Не мога да рискувам. Нали видя какво направи той с Торувел, макар че беше вързан? Не мога да поема такъв риск.
— Не ми пука какво можеш! Какво си въобразявате? Че ще ви позволя да извършите убийство? Тук, на моя земя? До моето село? Проклети глупаци! Изчезвайте заедно с лъковете си, че ще ви нанижа на рогата си, ух, ух!
— Торкве — каза Филавандрел, като бършеше длани в колана си — това, което възнамеряваме да сторим, е необходимост.
— Не е необходимост, а Дувелсхейс!
— Дръпни се настрана, Торкве!
Рогатият размърда уши, заблея още по-предизвикателно, опули очи и сви лакът в популярен сред джуджетата оскърбителен жест.
— Никого няма да убивате! Качвайте се на конете и изчезвайте в планините! Иначе ще ви се наложи да убиете и мен!
— Помисли само — рече бавно белокосият. — Ако ги оставим живи, хората ще научат за теб и за твоите дела. Ще те хванат и ще те измъчват до смърт. Ти ги познаваш.
— Познавам ги — измърмори дяволът, без да се отмества от Гералт и Лютичето. — Излиза, че ги познавам по-добре от вас! И, честно казано, не знам на чия страна да застана. Съжалявам, че се съюзих с вас, Филавандрел!
— Ти сам го пожела — каза студено елфът и направи знак на стрелците с лъковете. — Ти сам го пожела, Торкве.
Елфите извадиха стрелите от колчаните.
— Дръпни се, Торкве — каза Гералт и стисна зъби. — Няма смисъл. Стой настрана.
Дяволът обаче не помръдна и показа и на него жеста на джуджетата.
— Чувам музика… — ненадейно проплака Лютичето.
— Случва се — рече вещерът, загледан в острите глави на стрелите. — Хич не си го слагай на сърце. Не е срамно да оглупееш от страх.
И тогава лицето на Филавандрел странно промени израза си, някак се сви. Белокосият Сейдхе се извърна рязко и извика нещо на стрелците, кратко, отсечено. Те свалиха лъковете.
На поляната излезе Лил.
Това обаче не беше онази кльощава хлапачка с груба тъкана риза. По гъстата морава вървеше — не, не вървеше, а плуваше — в целия си блясък. Кралица със златни коси и пламнал поглед, спираща дъха. Кралицата на полята, украсена с гирлянди цветя, класове и треви. От лявата й страна пристъпваше с непослушни крачета малко еленче, отдясно в тревата шумолеше голям таралеж.
— Дана Меабдх — изрече с почит Филавандрел. После сведе глава и коленичи.
Коленичиха и останалите елфи, бавно, сякаш неохотно, един подир друг, ниско свели глави в знак на почит. Последна го стори Торувел.
— Хаел, Дана Меабдх — повтори Филавандрел.
Лил не му отвърна. Спря на няколко крачки от него и огледа с небесносините си очи Лютичето и Гералт. Торкве, макар също превит в поклон, се зае да развързва въжетата на пленниците. Никой от елфите не се помръдна.
Лил продължаваше да стои пред Филавандрел. Не продумваше, не издаваше нито звук, ала вещерът виждаше как се променят лицата на елфите, усети обгръщащата ги аура и не се съмняваше, че между тези двамата тече мисловен диалог. Дяволът изведнъж го дръпна за ръкава.
— Приятелят ти — тихо изблея той — благоволи да припадне. Точно навреме. Какво да правя?
— Удари му два шамара.
— С удоволствие.
Филавандрел се изправи. По негова заповед елфите моментално хукнаха да оседлават конете.
— Ела с нас, Дана Меабдх — рече белокосият елф. — Имаме нужда от теб. Не ни напускай, Вечна. Не ни лишавай от своята милост. Ще загинем без нея.
Лил бавно поклати глава и посочи на изток, към планините. Елфът се поклони, мачкайки притеснено юздите на коня с бялата грива.
Приближи се Лютичето, блед и мълчалив, придържан от дявола. Лил го погледна и се усмихна. Погледна вещера право в очите и дълго не сне погледа си. Не каза нито дума. Думите бяха излишни. Повечето елфи вече бяха на седлата, когато се приближиха Филавандрел и Торувел. Гералт надникна в черните очи на елфката, пламтящи под превръзките.
— Торувел… — поде той. И не довърши.
Елфката кимна, сне от седлото си една лютня, прекрасен инструмент от леко, майсторски инкрустирало дърво с изящен гриф с фина дърворезба, и го връчи на Лютичето. Поетът прие дара с поклон, мълчаливо, но погледът му казваше много неща.