Мъжът вдигна глава и изхълца. Очите му бяха кръвясали и гледаха тъпо.
— Тя желае ябълков сок — съобщи той и се надигна с усилие, подпря се на печката, след което седна на покрилата с овча кожа ракла. — Трябва да й се занесе горе, че…
— С търговеца Беау Берант ли имам честта да разговарям?
— По-тихо — рече мъжът, изкривил болезнено лице. — Стига си вдигал врява. Слушай, там, в бъчвата… има ябълков сок. Сипи в нещо… и ми помогни да изкача стълбите, става ли?
Гералт сви рамене и състрадателно поклати глава. Лично той избягваше пиянските истории, но състоянието, в което беше изпаднал търговецът, не беше нещо непознато за него. Намери сред съдовете кана и оловна халба и загреба сок от бъчвата. Чу хъркане и се извърна. Голият спеше сладко с клюмнала на гърдите глава.
На вещера му хрумна подличката идея да го плисне със сок, за да го събуди, но веднага размисли. Взе каната и излезе от кухнята. В края на коридора зърна масивна, инкрустирала врата. Открехна я предпазливо, точно толкова, колкото да се вмъкне в стаята. Вътре беше тъмно като в рог, ето защо му се наложи да разшири зениците си. И тутакси запуши нос.
Застоялият въздух бе натежал от миризмата на прокиснало вино, запалени свещи и презрели плодове. И беше примесен с ухание на люляк и касис.
Гералт се огледа. Масата насред стаята беше отрупана с кани, гарафи, потири, бокали, чаши с високи дръжки, сребърни блюда и вази, чинии, вилици и ножове с дръжки от слонова кост. Измачканата, изхлузила се на една страна покривка, тук-там колосана от восъка, прокапал от свещниците, беше изпъстрена с лилави петна. Корите от портокал проблясваха като цветчета сред купищата костилки от сливи и кайсии, дръжчици от круши и останали без грозде чепки. Единият потир беше прекатурен и счупен. Другият, здрав, беше пълен наполовина с течност, в която бе топнат пуешки кокал. До потира стоеше черна обувчица с висок ток, изработена от кожа на василиск. На света нямаше по-скъпа кожа за обувки.
Втората обувчица се търкаляше под масата върху небрежно захвърлената черна рокля с бели дипли и бродерия на листенца и цветенца.
За миг Гералт се спря нерешително, бореше се с желанието да се извърне и да си тръгне. Но в такъв случай пазачът щеше да си е изпатил напразно. А вещерът не обичаше да прави каквото и да е напразно. В ъгъла на стаята забеляза вита стълба, на чиито стъпала лежаха четири повехнали рози и изцапана с карминено червило и вино салфетка. Уханието на люляк и касис стана по-силно.
Стълбата водеше в спалня, чийто под бе покрит с голяма рунтава кожа. Върху нея небрежно беше просната бяла риза с дантелени маншети, а до нея бяха захвърлени няколко бели рози. И черен копринен чорап. Вторият чорап беше овесен на една от четирите резбовани подпори, крепящи балдахина над ложето. Барелефите изобразяваха фавни и нимфи в най-различни пози, някои от които доста интересни. Имаше и смешни, направо идиотски. Много от позите се повтаряха.
Гералт силно се изкашля, загледан в щедро бликналите изпод одеялото къдрици. Завивката се размърда и изстена. Гералт се изкашля отново, още по-силно.
— Беау? — избръщолеви лавината от черни къдрици. — Донесе ли ми сок?
— Донесох.
Къдриците се отметнаха, за да разкрият бледо тясно лице с остра брадичка, теменужени очи и тесни, леко изкривени в капризна гримаса устни.
— Ох… — устните се изкривиха още по-силно. — Умирам от жажда.
— Моля.
Жената се измъкна изпод завивката и седна. Имаше хубави рамене и красива шия, украсена с лента от фино кадифе с искряща от елмази брошка с формата на звезда. Освен лентата жената не носеше друго.
— Благодаря. — Тя взе чашата, изгълта питието на един дъх, после вдигна ръка към слепоочието си. Завивката се изхлузи още повече. Гералт отмести поглед. Тактично но без особено желание.
— Ти пък кой си? — попита жената, присви очи и се покри със завивката? — Какво правиш тук? Къде е оня овен Берант?
— На кой от въпросите да отговоря първо?
И моментално съжали за иронията си. Жената вдигна ръка и изстреля от пръстите си златиста лента. Гералт реагира машинално, събра длани за Знака на Хелиотроп и успя да пресрещне магията пред самото си лице, но зарядът й се оказа толкова силен, че го отпрати към стената и той се свлече на пода.
— Недейте! — изкрещя, когато видя, че жената отново вдига ръка. — Госпожо Йенефер! Дошъл съм с добри намерения!
Откъм стълбите долетя тропот, на вратата се показаха слугите.
— Госпожо Йенефер!
— Разкарайте се — спокойно каза магьосницата. — Изтрябвали сте ми. Плащам ви да пазите къщата. Но щом тоя тип все пак се е вмъкнал, ще се оправя с него сама. Предайте това на господин Берант. И ми пригответе банята.