Според мен Азучена е оставила малкия граф при себе си с една-единствена цел — да запълни внезапно зейналата празнота в живота й. От момента, когато е родила собственото си дете, цялото й същество се е подготвило да живее в режим на грижи, закрила, нежност и безгранична любов към малкото създание. Механизмът е задействан и изведнъж се оказва, че трябва да работи нахалост. Душата й, подобно на жлезите, изработва вещество, което се състои от нежност, обич, стремеж да защитиш — и това вещество е предназначено да обгърне едно дете. А дете няма. И това вещество разяжда душата й, унищожава я, като й нанася страшни рани. Азучена механично подменя обекта. Щом вече няма свое дете — ще вземе чуждото. Какво значение има? Само и само да не се побърка.
Тя взема детето в табора, дава му името Манрико и то расте сред циганите, без нищо да подозира. Но какво е ставало с Азучена през всичките тези години? Дали се е привързала към Манрико, свикнала ли е да го смята за свой син? И да, и не. Да, защото тя се тревожи за съдбата му и му помага в неговата борба, доколкото е по силите й. И не, защото дори когато го губи, дори когато вижда, че му отнемат живота, тя не забравя, че е трябвало да отмъсти за своята изгорена на кладата майка. И не си скубе косите, а тържествува и разтърсва сбръчканите си старчески ръце. Ето защо ми се струва, Леонид Сергеевич, че по време на цялата опера у Азучена постоянно пламти една вътрешна борба между привързаността към младежа, когото е отгледала, и жаждата за мъст.
Можем ли да смятаме, че с годините Азучена е по-мъдряла и все по-рядко се е сещала за отмъщението? Едва ли. Ако беше помъдряла, тя преди всичко щеше да се сети, че майка й е била наказана справедливо и тогава въпросът за отмъщението е изобщо неправомерен. Тъй като тя така и не е разбрала това до старини, можем да смятаме, че с годините жаждата й за мъст е останала все така остра. Докато отношението към Манрико — обратното, с годините би трябвало да става все по-нежно: та нали дори между врагове се поражда навик и изглаждане на противоречията, ако те живеят дълги години заедно! А те изобщо не са били врагове. Тъй че с годините душата й е била все по-жестоко раздирана от страшното противоречие между стремежа да отмъсти за майка си и обичта към осиновеното момче. Вероятно кулминацията на тази душевна борба се случва именно по време на събитията, за които разказва операта. Манрико води своята борба срещу по-големия син на граф Ди Луна, тоест срещу родния си брат, за което естествено дори не подозира. Азучена обаче знае, прекрасно знае, че Манрико е вдигнал ръка срещу своя роден брат, което впрочем също е в разрез с Божия закон. И старата циганка наблюдава това безобразие съвсем равнодушно, ни най-малко не я плаши фактът, че Манрико поради незнание постъпва, меко казано, не съвсем правилно. Поощрявайки войната, която Манрико води срещу родния си брат, Азучена косвено отмъщава на семейство Ди Луна, радва се на неговите поражения и загуби. Нещо повече: тя поощрява любовта на Манрико към Леонора, за която иска да се ожени по-големият му брат. Какво желае Азучена на Леонора, която между другото според либретото е херцогиня, момиче от макар и обедняло, но дворянско семейство? Живот в цигански табор? Леонора не е подходяща за съпруга на нейния осиновен син — това е очевидно. Освен това тя ще бъде чужд човек в табора и това ще предизвика недоволството на останалите цигани. Но — нека! Стига да има още една загуба в лагера на Ди Луна, стига и с това да му причини зло. Не, мисълта за възмездието изобщо не е напуснала старата циганка — вече не можем да се съмняваме в това.
Обърнете внимание на още един момент. Според действието Азучена има възможност да контактува с графа — брата на Манрико. Възползва ли се тя от възможността да предотврати братоубийството, като му отвори очите за произхода на неговия заклет враг? Не. Тя изчаква да екзекутират Манрико и едва тогава злорадо съобщава на графа: «Видя ли какво направи? Та това е родният ти брат!» Ето момента на нейното тържествуване.