— Ставам много рано. Аз съм актриса, работар, а не някакво си там лекомислено създание с бохемско поведение, което се весели до сутринта, а после до вечерта спи.
— Разбрах това, Зоя Игнатиевна, но все пак — в колко часа станахте? — търпеливо повтори Стасов.
— Ами… сигурно към осем часа. Не, в седем и половина. В осем вече бях излязла.
— И къде ходихте?
— Има ли значение? Просто на разходка.
„Ясно — помисли си Стасов. — Хукнала е рано-рано да си купи пиене.“
— Колко време се разхождахте?
— Горе-долу половин час.
— После вкъщи ли се прибрахте?
— Да, вкъщи. Аз, разбирате ли…
Бавно, сякаш преодолявайки някакви невероятни препятствия, той проследяваше часовете и минутите, като постоянно се връщаше, уточняваше нещо, повтаряше въпросите си, пресмяташе интервалите от време. От седем и половина до един и половина следобед всичко се връзваше като в рекламата на банка „Империал“ — с точност до минутата. В един и половина Зоя Семенцова пристигнала в офиса на кино–концерна „Сириус“ — в уютна малка сграда на една от тихите московски улички в центъра на града. Дошла да вземе сценария на филма, в който Андрей Смулов щял да я снима в малък епизод. Седмица преди това тя се снимала за пробите и й казали, че е утвърдена за ролята. На стълбището срещнала гримьорката Катя, с която се познавали от дълги години.
— Ау, Зоенка, представи си каква гадина е все пак тази Алина! — веднага закудкудякала Катя и целунала приятелката си по бузата. — На Андрей Лвович му е толкова неудобно, просто не е на себе си.
— За какво говориш? — с подозрение попитала Семенцова и мигом усетила, че ще чуе нещо неприятно.
— Ама ти не знаеш ли! Смулов не е харесал твоите проби, но все пак е искал да те вземе, защото знае, че си добра актриса. А Алина започна да разправя под път и над път, че пробите били лоши и Андрей Лвович те бил приел за ролята от съжаление, защото всички знаели, че много пиеш, та искал да те подкрепи морално. Разбираш ли, той е споделил с нея като с близък човек, а тя веднага тръгнала да го разправя из всички студии. Спомнила си и за някаква кражба отпреди сто години. Че уж си била откраднала нещо от някого. Разбира се, всичко това стигнало до Зарубин, той извикал Смулов и му забранил да те снима.
Зарубин беше икономически директор на филма, той отговаряше сметката за разходите по филма да не надхвърли определен процент от очакваната печалба. Придирчиво пресмяташе всяка копейка, постоянно търсеше от какво може да се икономиса, та филмът да излезе колкото е възможно по-евтин. Но не можеше да му се отрече, че никога не се стискаше, ако допълнително вложените пари обещаваха увеличаване на печалбата. Според него нямаше никакво основание да снимат Семенцова. Преди много години тя бе получила званието „Заслужила артистка“, поради което трябваше да й се плаща по завишена тарифа дори за епизодична роля. Защо обаче, след като за тази роля можеха да вземат някоя съвсем неизвестна актриса и да й платят много по-малко? Освен това, щом Смулов не е харесал пробите, не е изключено тя и да играе лошо. Вярно, епизод е, но нали и едно фалшиво манисто може да развали цялата огърлица? Защо да поемат този риск?
Разтреперана от ярост, Зоя стигнала до стаята, откъдето трябвало да вземе сценария. По коридорите срещала познати актьори, администратори, реквизитори — и по лицата на всички било изписано: „Да, това, което ти е казала Катя, е вярно.“ Физиономиите на едни изразявали съчувствие, на други — откровено злорадство, но всички те — Зоя била сигурна в това — знаели, че са я изритали. И то не кой да е, а тази мръсница Вазнис. За втори път.
Този разговор с гримьорката на стълбището и последвалият път по коридорите на сградата бяха последните неща, които Зоя Семенцова можа да разкаже що-годе разбираемо. По-нататъшният й разказ беше заплетен и неуверен. Тя не си спомняше с кого е говорила, къде е ходила, на кого се е обаждала по телефона. Изплуваха само откъслечни спомени. Например спомняше си, че решила да си поговори със Смулов и започнала да го търси. Казали й, че до един е снимал в наетия павилион и към три трябва да дойде в офиса, за да донесе заснетия материал.
— Изчакахте ли го? — попита Стасов, който вече се досещаше, че щом е чула неприятната новина, Зоя е започнала да пие. Очевидно тя постоянно носеше алкохол в чантата си. Това обясняваше белите петна в спомените й. Беше сигурна само в едно — че е била в офиса. Видяла се с много хора, разговаряла с тях, но не си спомняше подробности от тези разговори.