Но можеше да има и друго обяснение. В спомените на Зоя може и да нямаше бели петна. Просто тя да се опитваше да скрие нещо от Стасов. И той трябваше да бъде много предпазлив и внимателен с тази жена — от една страна, за да не я обиди, а, от друга — да не издаде подозренията си.
— Аз ли… Не, не го изчаках. Сигурно се е забавил някъде, а аз трябваше да бързам.
— Закъде?
— Имах си работа. — Семенцова му хвърли бърз поглед и веднага си наля нова порция алкохол.
— Добре, да продължим, Зоя Игнатиевна. Значи от офиса сте излезли приблизително… в пет? В шест?
— Към пет.
— И къде отидохте?
— Слушайте, Славик, там, закъдето тръгнах, не се водеха и не можеха да се водят разговори за Алина. Вече ви разказах всичко, което стана в офиса. Не видях там Алина, не съм й се обаждала и по телефона. А това, което чух за нея, говореше единствено, че е жестока, безжалостна и тъпа самка. Разбирам, че изобщо не й пука за мен, какво съм аз? Нищо. Бивша съперница. Ама кога беше това… Но как е могла да постъпи така с Андрей Лвович? Той е споделил с нея, изпаднал е в откровение, а тя да го изложи така. Ами мен сега ме е срам да го погледна в очите.
— И все пак, Зоя Игнатиевна, закъде тръгнахте към пет часа?
— За фризьорския салон.
— И колко време прекарахте там?
— Мисля — докъм седем. Знаете ли, сега в тези салони се чака дълго. Технологията на модерните прически е сложна — миене, боядисване, всичко иска време.
Колкото повече разказът приближаваше към вечерта в петък, толкова по-ясно се усещаше паниката, която обземаше Семенцова. Стасов си спомни снощния разговор с Каменская: според нея Дегтяр не изразил и най-малко съмнение, че според психическите си данни Зоя като нищо може да е убила Алина Вазнис.
Колкото до физическите възможности, разбира се, има съмнения, и то големи, но само ако Алина не е била в безсъзнание или в безпомощно състояние. Ами ако е била? Нещо прекалено много е развълнувана Зоя.
— След фризьорския салон отидох при масажистката…
Тя имаше готови отговори на всички въпроси относно местата, където е ходила до десет часа вечерта, когато според думите й се прибрала вкъщи и си легнала. И тези отговори бяха много по-гладки от объркания й разказ за трите и половина часа, прекарани в сградата на „Сириус“. Това никак не се хареса на Стасов.
— Зоя Игнатиевна, имам чувството, че не ми казвате всичко, че се опитвате да скриете нещо от мен. Прав ли съм?
Реакцията на Семенцова бе толкова бурна, че Стасов дори се поуплаши.
— Нищо не крия от вас! Чувате ли? Нищо! Какво да крия? И без това всички поголовно знаят за моя позор. Всички знаят! Всички! Тази Вазнис е просто ненаситна отрепка. Не й стигаше унижението, което преживях преди пет години, когато тя ме лиши от ролята на Азучена. Та аз ходих при нея в дома й, плаках, умолявах я да се откаже от Азучена, да изиграе Леонора, както беше планирано от самото начало. Та нали всичко й обясних, всичко! И колко важно беше за мен да получа тази роля. И какво преживях, когато семейството ми загина! И колко мъчително ме лекуваха! Всичко, всичко й казах! А тя? Изслуша ме, нищо не отговори и направи каквото си беше решила. Само да знаехте какво ми струваше да надвия гордостта си и да отида да я моля — нея, тази сополанка, още студентка! А аз, заслужилата артистка, падах в краката й, унижавах се, плаках, молих. Нима може да се прости такова нещо? Тя заслужаваше смъртта си — това ще ви кажа. Който и да я е убил, трябва приживе да му се издигне паметник.
Зоя се тресеше цялата, пръскаше слюнки и Стасов се уплаши, че след миг тя ще припадне.
— Зоя Игнатиевна, успокойте се. — Той ласкаво хвана ръката й и леко я стисна. — Не се вълнувайте толкова. Разбирам: Алина много ви е обидила, но нали са минали толкова години, всички вече са забравили за тази история, време е и вие да я забравите. Хайде успокойте се, моля ви…
Той си тръгна от Семенцова с тягостно чувство, което винаги го спохождаше при вида на нещастни, наскърбени хора. Зоя не разпръсна съмненията му, но поне му даде отправна точка за по-нататъшната работа. Сега трябваше да провери разказа й, беше си записал адресите и имената на фризьорката, масажистката и всички останали, които тя бе споменала. Дай боже думите й да се потвърдят. Ако ли не…
Алина Вазнис десет години преди смъртта си
През тези години тя се примири. Той продължаваше да се появява, изникваше неочаквано на пътя й, когато наоколо бе тъмно и безлюдно. Алина гледаше да не излиза вечер сама, но все пак понякога й се налагаше да мине по тъмната и пуста улица — и тогава, сякаш я бе причаквал, той мигом изскачаше пред нея. Сега тя вече знаеше смисъла и значението на всичките тези думи, които й нашепваше, вперил поглед право в очите й. С едната ръка я държеше за ръката, с другата докосваше гъстата й кестенява коса, гладка като коприна. И говореше, говореше, говореше… Тя изпитваше страх и отвращение, но търпеше. И през ум не й минаваше да закрещи, да извика за помощ или поне да се опита да се изтръгне. Та нали той живееше някъде наблизо и тя не се съмняваше — веднага ще изпълни заканата си, която повтаряше винаги, преди да си тръгне.