— И Семенцова, разбира се, не си е била вкъщи?
— Разбира се, не си е била. Във всеки случай никой не е вдигнал слушалката. А на Стасов е казала, че се е прибрала към десет. Ася, нещо май не си на себе си днес.
— Откъде ти хрумна? — искрено се учуди Настя. — Настроението ми е нормално, чувствам се прекрасно, нищо не ме боли, никой не ме е наскърбявал. Какви въобще си ги измисляш?
— Нищо не си измислям, просто седя при теб от половин час, а ти още нито веднъж не си пийнала кафе, а и на мен не предлагаш.
Настя избухна в смях. Юрка бе неин стар и близък приятел и колега и прекрасно знаеше, че тя не може да живее и два часа без чашка кафе. От дългогодишни наблюдения той се бе уверил, че след сутрешните оперативки Настя още с връщането в кабинета си първо включва бързовара и си прави огромна чаша силно кафе, без което не започва да работи.
— Доколкото разбирам, важната част от твоята фраза е последната. Учтиво ми намекваш, че не те черпя.
Тя взе бързовара, наля вода от каната в голяма керамична чаша, извади от шкафчето две чашки, буркан нес кафе и кутия със захар.
— Е, какво ще правим сега, изнудвач такъв? Ще дадем ли на следователя Ксения Мазуркевич?
— Ще я дадем — кимна в знак на съгласие Коротков.
— Ами Семенцова? Стасов е изстискал от нея всичко, което е могъл, има ли смисъл пак той да продължава да работи с нея?
— Добре, аз ще поема Семенцова. Разбира се, на Стасов му е неудобно да проявява твърдост — нали все пак са служители в една и съща фирма, а аз мога всичко — външен човек съм.
— Значи решаваме така. Следователят ще проверява алибито на Ксения Мазуркевич, ти — алибито на Зоя Семенцова, аз ще се заема с изясняването на въпроса дали тези мили дами не са близки приятелки. Обаче увисва Харитонов — замислено произнесе Настя. — Житената питка обеща да прегледа наличната работна ръка и да ни даде някого за помощник. Явно не е успял — мълчи си.
Житената питка бе гальовният прякор, с който всички наричаха зад гърба му началника на отдела — Виктор Алексеевич Гордеев: заради яката, набита фигура и облата плешива глава. Гордеев знаеше за този прякор, но не се обиждаше — бяха му го лепнали толкова отдавна, че Виктор Алексеевич го приемаше като свое второ име.
— И още нещо, Юрочка. Трябва да разберем дали Алина Вазнис не е имала навик да взема транквилизатори. Защото сега с теб ще натрупаме версии, а после може да излезе, че тя сама редовно е вземала успокоителни. Обади се на Смулов веднага, та да си изясним този въпрос и да не се тормозим излишно.
Коротков покорно вдигна слушалката и набра номера на Смулов. За късмет той си беше вкъщи.
— Транквилизатори ли? Не, никога. Алина имаше рядко здрави нерви, изобщо никога не е вземала нещо подобно. И дори в петък, когато я посъветвах да полежи вкъщи и да се успокои, пиеше само успокоителен билков чай. Така ми каза самата тя. Единственото успокоително, което съм виждал у нея, беше валериан на таблетки. Алина много се страхуваше от зъболекари, толкова, че дори упойките не я хващаха. Затова лекарите я бяха посъветвали предварително да взема няколко таблетки, та обезболяването да бъде по-ефективно.
— И вие никога не сте виждали в дома й никакви препарати?
— Не — твърдо отговори Смулов. — Никога.
Коротков затвори телефона и отпи от кафето.
— Номерът не мина — коментира той. — Нашата потърпевша не е вземала психотропни препарати и изобщо нервната й система е била изключително здрава. Страхувала се е само от зъболекари и е пиела единствено валериан на таблетки. Много рядко — успокоителен билков чай. Това е.
— Жалко — огорчено въздъхна Настя. — Значи ще трябва да се занимаваме с Мазуркевич и Семенцова. А толкова не ми се искаше…
— Така ли? Защо?
— Просто не са ми приятни. — Тя вяло махна с ръка. — С жените винаги е трудно. Лъжат, лъжат, навързват лъжа след лъжа, после не можеш да ги разплетеш. Още повече че едната е алкохоличка, а другата — нимфоманка. Това е най-лъжливата пасмина, будалкат те, докато откачиш. Знаеш ли защо с мъжете е по-лесно? Ако притиснеш един мъж до стената и му докажеш, че е излъгал, той веднага престава да се съпротивлява. Да работиш с него след това си е направо удоволствие. А жените — те са устроени по-различно. Не ги е срам, когато ги уличиш в лъжа, у тях просто се пробужда някакво хазартно чувство — толкова им се иска да те излъжат, да те омотаят в лъжите си. Казваш й: Заблудихте ме, драга, а тя: Не, не съм и просто не знам кой ви е казал тази глупост, кой ме е хванал в лъжа. А има и по-сложен вариант: Да, излъгах ви, но го направих, защото… И по-нататък още повече те оплита в лъжи. А хванеш ли я втори път, избухва в плач и ти разправя една страшна история за някаква кошмарна тайна, която в никакъв случай не бивало да се разгласява, та затова през цялото това време тя лъжела. В името на запазването на тайната, разбираш ли? Ох, Юрочка, женорята са нещо страшно.