Навремето тази кооперация вероятно е била обект на завист за множество бездомни московчани: с подобрено — за онези времена и стандарти — разпределение, балкони, големи квадратни антрета и вградени шкафове, които позволяваха да не се задръства пространството с огромни трикрили гардероби. По-хубави от тази скъпа кооперация бяха само блоковете на ЦК и Министерския съвет. Но всичко това беше отдавна и сега от миналото величие не бе останало почти нищо. На кооперацията очевидно отдавна не бе правен основен ремонт и в момента тя изглеждаше доста овехтяла. Въпреки това Коротков, който живееше в малка гарсониера с жена си, сина си и парализираната си тъща и не виждаше никакви перспективи за подобряване на жилищната си ситуация, би бил щастлив да живее в кооперация като тази на семейство Вазнис.
Отвори му младолика снажна жена с неизразително лице и все още стройна фигура. „Мащехата — веднага разбра Коротков. — Какво пък, още по-добре.“
— Заповядайте — покани го тя със силен акцент, сякаш не бе живяла в Москва почти двайсет години. — Вие ли ни се обадихте? Във връзка с Алина?
— Да. Вие вероятно сте Инга?
— Инга съм — потвърди жената, като гледаше Коротков от упор с немигащи очи, което някак го притесни. — Нали следователят вече ни разпита. Какво още искате?
— Бих желал да поговорим с вас за детството на Алина — излъга Коротков.
Нали не можеше да й обясни, че е дошъл да си говорят за нейния по-голям заварен син — Имант. Той щеше да измести разговора към Имант после, трябваше само да започнат. Но се налагаше да започнат с нещо безобидно.
— За детството й ли? Защо?
— За да разбера какъв е бил характерът й. Чух например, че не е имала нито една близка приятелка. Странно, нали? Как е възможно млада жена да няма приятелка, с която да си споделя? Друг е въпросът, че в работата й може да не са знаели, вие обаче сте нейното семейство, определено знаете повече.
Коротков искаше да поласкае Инга, но стана тъкмо обратното. Очите на жената гневно пламнаха:
— Семейство ли? Алина сама си беше семейството. Тя ни презираше, смяташе ни за необразовани и некултурни. Не бяхме на нейното ниво. Винаги ни е смятала за по-долни от себе си.
— Е, защо говорите така? — опита се да изглади неловката ситуация Коротков. — Алина винаги е говорила сърдечно за вас, обичала ви е. Недейте…
— Вие откъде знаете? — мнително го прекъсна Инга. — Да не би да сте я познавали?
— Не, не я познавах. Но Андрей Лвович ми каза…
— Андрей Лвович значи! — презрително възкликна Инга. — Този развратник! Режисьорчето! Много важно какво ви е казал той! Ако беше почтен човек, щеше да се ожени за Алина и нямаше да я снима в тези отвратителни филми, и то почти гола. Съвест няма той, че и тя нямаше, щом живееше с него и позволяваше да я събличат пред очите на толкова хора.
— Чуйте, Инга, та нали Алина умря, и то не просто умря, а беше убита. Нима никак не ви е мъчно за нея?
— Мъчно ли? Да, мъчно ми е. Може би. — Тя погледна някак странно Коротков. — Никога не ми е била близка. Имант — да. Алоиз — да. Те ми бяха като синове, обичаха ме, слушаха ме. Съветваха се с мен. А тя ми беше чужда. Така и не ме прие след смъртта на майка си. Мразеше ме.
— Но защо, Инга? Защо мислите така? Алина никога не е казвала лоша дума за вас.
— Да! — Тя тържествуващо вдигна пръст. — Да, именно. Изобщо не е казвала никаква дума — нито за мен, нито на мен самата. Тя изобщо не ме забелязваше. Дори когато беше малка, нито веднъж не дойде при мен да й вържа панделката или да й закопчея рокличката. Винаги се мъчеше сама, пъшкаше, но не идваше при мен. Веднъж предложих да й помогна — така ме изгледа, сякаш искаше да ме изпепели. Няма нужда, вика, благодаря, лельо Инга, аз сама. Учтива беше — дума да няма, но отвътре — лед. Празно. Душа нямаше тя. Беше чужда на всички ни.
— Е, добре, чужда — чужда! — предаде се Коротков. — Но нали съжаляваме и чуждия човек, когато загине толкова млад! Несправедливо е, съгласете се.
Неочаквано Инга се разплака. Плачеше така горчиво, както могат да плачат само децата — с клюмнала глава и ръце, захлупили лицето. Коротков търпеливо чакаше жената да се успокои.
— Виновна съм, сега разбирам, че съм виновна. — Инга махна ръцете си от своето подпухнало, разплакано лице — личеше си, че изобщо не се притеснява от чуждия човек до нея. — Мислех си, че щом носи отлични бележки, не боледува, не бяга от училище — значи всичко е наред. Мен ме взеха да гледам домакинството тук, Валдис не искаше повече деца — и без това вече имаше три. Макар че се ожени за мен, аз пак си бях една домашна помощница. А когато ми се разкрещя да не съм посмяла да пипам брилянтите на Соня, че те принадлежали само на Алина, разбрах какво е мястото ми в това семейство. Соня — да, тя е била съпруга. А аз — домашна помощница с регистрация. Само Имант ме обичаше в това семейство, единствено той. Алоиз рано се откъсна от нас — вечно нещо вършеше, рано започна да печели, стана самостоятелен. А Алина… тя не ме забелязваше. Тя никого не забелязваше. Беше мълчалива, затворена, никога нищо не споделяше. А аз бях само на деветнайсет, когато ме доведоха тук и ме определиха за жена на Валдис. И веднага ме натовариха с всичко — огромния апартамент, четирима души, да храниш и переш всички, да поддържаш жилището чисто. Мислите ли, че ми беше лесно? Не че не бях свикнала на работа, на село съм ставала в четири сутринта, за първото доене — имахме крави, прасета. Стопанството ни беше голямо, не се страхувах от работа. Но това тук беше по цял ден… Докато свършиш всичко, гледаш — мръкнало се. А да надникна в душата на всяко дете — за това не ми оставаше време. Само Имант. Той беше домошар, кротко дете, помагаше ми. Алоиз се прибираше от училище, хапваше нещо, преобличаше се и тръгваше по своите си работи, да печели пари — миеше коли. Валдис се връщаше от работа нервен, уморен, мръсен — измиваше се, вечеряше и сядаше пред телевизора с вестника в ръце, добра дума не чувах от него. Алина се затваряше в стаята си да учи, дори не питаше за ядене, ако не я поканех да се нахрани. А Имант седеше в кухнята с мен, заедно ходехме да пазаруваме, той носеше чантите, защото нали ни трябваха много продукти: месо, картофи, зеле — всичко беше тежко, а и в прането ми помагаше. Разговаряше с мен. Ако не беше той, аз щях да забравя да говоря във вашата Москва. А сега какво излезе? Алоиз е във Финландия, цъфти, Алина — милионерка. А Имант остана без нищо.