— Ако можеш, ела си тук, ще ми разкажеш подробно всичко. После ще се заемеш със Семенцова, а аз през това време ще помисля малко.
Коротков излезе от кабината и едва сега усети колко е огладнял. Огледа се и забеляза наблизо павилион, където продаваха топли кренвирши. Взе си три кренвирша със съмнителна наглед салата от домати и краставици, към това гастрономическо великолепие добави бутилка „Пепси“, качи се в колата и пое към „Петровка“.
Алина Вазнис три години преди смъртта си
Най-сетне животът й се усмихна. Най-сетне се намери човек, комуто не бе безразлична, комуто бе интересно не само каква е отвън, но и какво има отвътре. Андрей Смулов.
Веднага, още в първия момент тя разбра, че режисьорът се е влюбил в нея, но в това нямаше нищо необичайно. И по-рано се бяха влюбвали в нея точно така, от пръв поглед. Необичайното беше друго — той разговаряше с нея дълго, внимателно я изслушваше, а после отново и отново задаваше въпроси и отново я слушаше…
— Какво мислиш за?… А защо ти харесва?… А защо не ти харесва?… Става ли ти тъжно, когато?… Сънуваш ли цветни сънища?…
И така до безкрай.
Алина изпитваше признателност към Смулов. Той беше търпелив и когато на снимачната площадка нещо не ставаше както трябва, никога не й се караше, не се ядосваше, а даваше почивка, отвеждаше я настрана и като се взираше изпитателно в очите й, питаше: Защо? Защо не можеш да го направиш така, както трябва? Какво ти пречи? Напомня ли ти нещо? Нещо неприятно ли? Кажи ми, подканяше я той, и хайде заедно да опитаме да го преодолеем. Не го дръж в себе си, не го крий — скритото страдание разяжда душата ти и ти пречи да играеш, изплискай го навън, разкрий се!
Тя беше вече на двайсет и две години и се бе превърнала в истинска неврастеничка. Лудия се появяваше в живота й ужасяващо редовно ето вече шестнайсет години. Беше станал част от живота й, а животът се бе превърнал в кошмар. Понякога се опитваше да убеди себе си да отиде в милицията и да подаде оплакване срещу него, но мисълта, че ще трябва да разказва пред чужди, не твърде тактични мъже всичко от самото начало, да повтаря отвратителните думи, които Лудия й бе говорил, я хвърляше в ужас. Алина бе сигурна, че сама си е виновна за всичко — и именно това ще й кажат в милицията. Тя е омърсена. Тя е порочна и развалена. Търпяла е това шестнайсет години? Заслужила си го е. Да им разкаже как, неиздържала напрегнатото очакване, сама е излизала в градинката, та това да се случи по-бързо? Нима ще разберат? Те ще я изложат на позор и ще я направят посмешище.
Впрочем напоследък всичко стана по-различно. Лудия се появяваше, но не приближаваше. Тя вече беше голяма и бе станало опасно да се приближава до нея и да я хваща за ръката. Вървеше срещу нея и я гледаше в очите. Щом приближеше достатъчно, ухилваше се, заголвайки прогнилите си зъби, прошепваше няколко думи и подминаваше. Но на Алина и това й стигаше, за да изпита отново страх и отвращение. Понякога той я причакваше в тъмния вход на блока, където тя живееше. Ако беше сама и във входа нямаше никого, протягаше ръка, докосваше косата й и провлечено стенеше:
— Сладката ми, сладичката ми…
Алина се втурваше към асансьора, като се стараеше да не поглежда Лудия, но успяваше да види познатата картина: неговата ръка между краката му.
Всеки път след такава среща тя облекчено въздъхваше: още два месеца спокойствие. Но минаваха шест-седем седмици и тя отново бе в очакване. Изгубваше съня си, не можеше да работи, представяше се лошо на изпитите в института, скована от очакването на предстоящия страх, от очакването на срещата, която можеше да се състои всеки момент. От деветнайсетгодишна започна да взема транквилизатори. Колкото повече се протакаше очакването, толкова по-големи дози й трябваха. Под влияние на препаратите тя ставаше вяла, равнодушна и от играта й изчезваха страстта, жизнеността, истинските чувства. Амитриптилинът промиваше мозъка й и й беше трудно да учи ролите.
Да, Андрей Смулов бе търпелив. Той дълго и трудно се бори за доверието й, но все пак проби стената на мълчанието. Алина му разказа всичко. И колко беше щастлива, когато той не й заговори за нейната вина и развала, а изпаднал в ужас, плесна с ръце:
— Горкичката, горкото ми момиченце, и ти си живяла с този кошмар толкова години? Но как си издържала? Как ти стигнаха силите? Сега разбирам какво ти пречи. Ти си свикнала да криеш всичко, свикнала си да мълчиш. Затова и на площадката не можеш да се разкриеш докрай. Но нищо, мила, нищо, ние ще го преодолеем. Най-важното е, че сега знаем причината.