— Добре, Николай Степанович. Та значи вие звъннахте на вратата, Алина ви отвори. И после какво стана?
— Ама аз съм го разказвал това вече десет пъти! — ядосано каза Харитонов. — Вие не си ли записвате показанията на хората?
— Николай Степанович, не се ядосвайте. Ако обичате, отговаряйте на въпросите ми.
— Влязох в антрето, веднага извадих от куфарчето плика с парите, подадох го на Алина. „На — казах, — брой. Шест и шестстотин.“ Тя ме погледна някак учудено, сякаш й бях донесъл рубли, а не долари. „Шест и шестстотин?“ — пита. „Ами колко? Осем месеца по петнайсет процента прави сто и двайсет процента. Сто и двайсет процента от три хиляди е три и шестстотин. Общо шест и шестстотин.“ Тя се усмихна. „А — вика, — ами да, разбира се, не бях помислила.“ И тогава й дадох плика, тя го сложи на шкафчето в антрето и ме гледа. Абе беше ясно, че не ме кани на чай. Пък и аз не исках. Благодарих на Алина за заема, казах довиждане и си тръгнах. Това беше всичко.
— Казахте, че Алина взела плика и веднага го оставила на шкафчето. Не преброи ли парите?
— Не. Дори не надникна в плика.
— Учуди ли ви това? Или Алина беше прекалено доверчива?
— Е, ама знаете ли какво? — задави се от възмущение Харитонов. — Все пак аз не съм мошеник или хаймана. Щом съм казал, че в плика има шест хиляди и шестстотин долара, не е нужно да ме проверяват. Та ние работим в едно обединение — ако я излъжа, после как ще я гледам в очите?
Гневът на Харитонов изглеждаше толкова праведен и искрен, че Настя за миг дори забрави как Николай Степанович, след като взел от Алина пари назаем за четири месеца, не й ги върнал цели осем, та дори започнал да я отбягва. И занесъл парите само защото Смулов, по молба на Алина, си поприказвал с него доста строго.
— И колко време прекарахте у Вазнис?
— Най-много десет минути. Дори по-скоро пет.
— Само в антрето ли стояхте?
— Да. Алина не ме покани да вляза, а и аз не съм искал.
— У вас не се ли създаде впечатление, че през това време в апартамента е имало и друг човек? Спомнете си, Николай Степанович, поведението на Алина не ви ли говореше, че тя не иска да влезете в хола и да видите някого? Може би е изглеждала напрегната? Не бързаше ли да ви отпрати? Поглеждаше ли часовника си, сякаш очаква някого, а не иска този някой да ви свари?
— Не, струва ми се, че нямаше такова нещо — замислено каза Харитонов. — Не останах с подобно впечатление. Беше абсолютно спокойна, както обикновено. А дето не ме покани в хола — тя изобщо не беше особено приветлива. Никога никого не канеше на гости. И самата тя според мен не ходеше на гости у никого.
След като приключи разговора, Настя със задоволство си каза, че разказът на Харитонов все пак й даде някакво основание за проверка. Тя твърдо знаеше: най-важното е да започнеш, да имаш отправна точка, а после, вече в движение, ще се разбере вярна ли е посоката. Отрицателният резултат далеч не е по-лош от положителния от гледна точка на анализа и познанието — Настя бе усвоила това правило отдавна, от детските си години.
Стасов
През целия следобед те двамата с Юра Коротков разнищваха до последната подробност биографиите на Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова, като междувременно проучваха къде все пак са прекарали те петъчната вечер и защо така нагло лъжат, като говорят за тази вечер. Резултатът от техния сложен и твърде интензивен труд се оказа смайващ и същевременно смешен до безумие. Оказа се, че Ксения и Зоя са били заедно. И то как заедно! Просто в едно легло — наистина за легло им е служило купето на някаква кола в някаква горичка близо до Москва.
… Ксения наистина никога не бе срещала Зоя Семенцова до момента, когато тя се появи в „Сириус“. За пръв път се срещнаха вече след като Зоя, излекувана веднъж, отново започна да посръбва. Един прекрасен ден Ксения — по време на своя лов за поредния шофьор — случайно се натъкна на Зоя. Съпругата на президента на „Сириус“ имаше прекрасен нюх и точно око за мъжете, с които би могла да се разбере, забелязваше лицето, което търсеше, от сто метра разстояние. Тогава беше застанала на „Болшая Дмитровка“, някога улица „Пушкинская“, и забеляза Зоя да се измъква от някакво жалко и съмнително бар-кафене. Семенцова беше пияна и май не бе съвсем наясно къде се намира.
— Зоя! — извика я Мазуркевич, озарена от внезапна идея. — Семенцова!