— Е, все пак! — продължи да се ядосва Стасов. — Щях да извикам лекар.
— Какъв лекар? — учуди се Лиля. — Нали съм регистрирана при мама, а не при теб, и поликлиниката ми е там, в Соколники. От твоята районна поликлиника няма да пратят лекар за мен.
Стасов раздразнено се намръщи. Наистина съвсем беше забравил, че тук, в Черьомушки, поликлиниката няма да прати лекар за Лиля — картонът й не е при тях.
— Ами училището? Нали ще ти искат бележка от лекар, инак ще излезе, че си избягала.
— Голяма работа! — спокойно отвърна Лиля с очарователното си детско високомерие. — Ти ще им напишеш бележка, че наистина съм била болна, и това ще е достатъчно. Нали съм отличничка, всички учители знаят, че не отсъствам без уважителна причина.
Стасов си притопли вечерята, угаси лампата в стаята на Лиля и седна да хапне, като едновременно прелистваше документите в командировъчните папки.
Попадаше непрекъснато на листове със загадъчното заглавие „Без достъп“. Той внимателно ги проучи и разбра, че това са списъци на хора, с които служителите на „Сириус“ избягваха да се срещат. Да, всъщност ясно е: когато живее в хотел, човек става уязвим и достъпен. Който си поиска, може да влезе в хотела, да се качи на етажа, където си настанен, и да потропа на вратата ти. А на тази врата никога няма шпионка, затова всеки път, когато я отваряш, не знаеш каква изненада те очаква на прага. Да не говорим, че вратата може и просто да се взриви. Могат да те причакат на етажа, в хола, на външното стълбище. Могат да ти звънят по телефона денем и нощем.
Затова актьорите и режисьорите, особено известните, задължително подават в службата по безопасност списък на лицата, от чието преследване искат да се предпазят. Някои постъпват по обратния начин — подават списък на хората, с които непременно трябва да се видят, и пишат отдолу, че не искат да бъде допускан до тях никой друг, да не се дават сведения за стаята им и за телефонния им номер. Така или иначе, през седемте години от съществуването на „Сириус“ се бяха натрупали доста документи, от които личеше от кого са се криели, с кого не са искали да се виждат хората, работещи при Мазуркевич.
Такива нежелателни елементи бяха например не само нахалните поклонници и особено поклоннички, но и упоритите журналисти, известни със своята злоба и недоброжелателност, и администратори на конкурентни фирми, които биха желали да водят преговори за подписване на договори, и актьори, които искат да изиграят, макар и малка роличка, а някои — дори главна, понеже смятат, че поради едни или други причини имат право да я получат. Освен това, ако става дума не за външни снимки, а за кинофестивал, обикновено се започват атаки и ухажвания около съвета на директорите, спонсорите, рекламодателите и други финансово стабилни институции.
Стасов дояде пържолите с елда, изми чинията, наля си огромна чаша гореща вода, пусна в нея две пакетчета чай „Липтън“ и четири бучки захар и започна по-внимателно да изучава документите. Първо избра от папките и разпредели на отделни купчинки списъците на хора „Без достъп!“ и на такива, на които непременно трябваше да се осигури достъп. После разположи документите от всяка купчинка в хронологичен ред. И едва тогава започна да сверява имената.
Работата се оказа увлекателна. Впрочем Стасов, който имаше солиден стаж в подразделенията по борба с организираната престъпност и корупцията, не бе неопитен в работата с документи. Дори обичаше тази работа, тя никога не му омръзваше и не предизвикваше у него злобно раздразнение. Напротив, за него бе примамливо сладостното чувство, което го обземаше всеки път, когато от откъслечните сведения и несвързаните на пръв поглед сухи документи, от балансовите отчети, прехвърлянията, копията от платежни нареждания изведнъж израстваше ярка и релефна картина на злоупотреби и кражби, на мошеничество и рушветчийство. Разбира се, организираната престъпност означава мутри, трупове, взривове, оръжие, свръхскоростни автомобили и най-съвършена техника, а борбата с тази престъпност — риск, кръв, пот, засади по няколко денонощия наред, стрелба, хайки, смърт. Стасов имаше две ранявания — с нож и огнестрелно, беше в прекрасна физическа форма, бягаше бързо, скачаше високо, стреляше точно. Но нито един задържан собственоръчно престъпник не пораждаше у него удовлетворението, предизвикано от една възстановена по документи картина на престъпление. И той отлично знаеше причината за това. Дълбоко в душата си Стасов смяташе себе си за малко глуповат. Което всъщност беше отразено в една от служебните му характеристики: „Дисциплиниран, изпълнителен. Отлично владее личното си оръжие. Постоянно усъвършенства физическата си подготовка, майстор на спорта по лека атлетика, ски, плуване. Като недостатък може да се отбележи слабият творчески подход към възложената работа. Капитан В. Н. Стасов — а тогава той беше още капитан — невинаги е в състояние да вземе самостоятелно решение, излизащо извън рамките на предварително поставената задача. Извод: съответства на заеманата длъжност.“ След като прочете тази атестация, Стасов се оклюма. Казаното беше от ясно по-ясно: сила има — ум не му трябва. И той започна да доказва на себе си, че все пак има мозък в главата. Напусна криминалната милиция и няколко години работи в стопанската, където необходимостта от сила обикновено е на второ място, доби опит в работата с документи, навлезе в икономическата теория, а щом бе създадена служба по борба с организираната престъпност, веднага се прехвърли там.