В събота и неделя пред очите на всички той играеше ролята на смазан от мъка любовник. И наистина му беше мъчно — та нали бе обичал Алина, а думите й, че само го е търпяла, защото му е била задължена, му причиняваха остра болка. Всичко се оказа безсмислено, всичко беше напразно. Мишка Татосов не беше между живите, а той, Смулов, така и не разбра каква е била тайната на способността му да пробужда любов към себе си. Така и не разбра защо него, Смулов, никой не го обича. Дори Алина… А той толкова й бе вярвал.
Оставаше Волошин. Кой знае какво му бе наговорила тази луда жена! Трябваше да ликвидира и него.
При Волошин отиде в понеделник, след като се отби в редакцията на списание „Кино“ и остави в бюрото на Шалиско дневника на Алина.
— Защо се върна, а? Кой ти разреши да се появяваш тук? Какво, по дяволите, търсеше тук?
— Не мога — шепнеше в отговор Волошин. — Мислех, че ще издържа. Това ме преследва цял живот. Търпях колкото можах, дори исках да се оженя, намерих си жена там, в Сибир. А после видях в едно списание портрета на Алина и разбрах, че трябва пак… Това е кошмар, упорит кошмар. Търсих я, обикалях нейния блок, но никъде я нямаше. Мислех, че ще полудея…
— Ами че ти отдавна си полудял! Та ти си сексуален психопат, започнал си с развращаване на малолетни! Тя е била само на шест години, когато си започнал да я тормозиш. Ти трябва да се лекуваш! Ще те тикна в най-отвратителната лудница, животно такова!
— Не мога — жално повтори Волошин.
— Какво ти каза тя? За какво се е срещала с теб в петък?
— Тя е мислела, че съм умрял. Мислела е, че ти си ме убил. Попита ме как се казвам… Каза, че си убил някакъв Татосов… Нищо не разбрах. Само я гледах…
Какво пък, с някакво странно безразличие си помисли Смулов, тя е подписала и твоята присъда. Тя е виновна.
Излезе от жилището на Волошин, като остави след себе си мъртвото му тяло, качи се на тавана, скри там украшенията на Алина и плика с парите от Харитонов. Да стоят там за всеки случай. На него и без това не му трябват, а ако детективите ги намерят тук, съвсем ще се оплетат. Може пък, дай боже, да припишат убийството на Алина на този луд нещастник. И едва когато излезе от входа, си свали ръкавиците.
Ето, това беше — мислеше си тъжно, докато крачеше бавно по облените в слънце есенни улици. — Край на любовта, която преди четири години ме направи щастлив. Край на творчеството, защото повече нищо няма да мога да създам. Алина вече я няма. Няма го Мишка Татосов, когото бих могъл да мразя и поне благодарение на тази изгаряща омраза бих могъл да се чувствам жив. Нищо няма. Наоколо е пусто. Всичко беше напразно.