Стиснах ръката й.
— Вие сте ангел. Правите всичко по силите си.
По бузите й бликнаха сълзи и Клодия Фостър сподели с мен или може би с някого високо над двама ни:
— Ще ми липсват. Господи, как се надявам да оцелеят.
— Повечето успяват.
— Но не всички.
През останалата част от пътуването мълчахме. Стисках ръката на Клодия и си мислех за тези чудесни, многообещаващи млади мъже, за жертвите от атентата, за Нервния, който правеше бомби, за да разкъсва хората на парчета, за Али бин Паша, който събираше пари и подписваше чекове на атентаторите самоубийци, за Клиф Даниълс, чиято егоистична амбиция допринасяше за това, и за Хършфийлд и Тайгърман, които държаха вратата отворена пред бесните псета на тази война.
След като минахме контролния пункт на летището, шофьорът спря и аз слязох от линейката. Направих две крачки, после се завъртях и казах на Клодия:
— Ако тези мъже можеха да говорят, щяха да ви благодарят от сърце.
Тя се усмихна измъчено и отвърна:
— Не ме разбирайте погрешно, но се надявам никога повече да не ви видя.
Пратих й въздушна целувка и се отдалечих.
24
Биан ме чакаше в салона на самолета. Когато влязох, тя надигна глава и попита:
— Как мина?
— Не питай. Защо не спиш?
— Намерил се кой да го каже. Изглеждаш ужасно. — Тя се вгледа в лицето ми. — Станало ли е нещо?
— Не, нищо… Къде е пленникът?
— Вързах го на леглото в апартамента за гости. Ранила съм го в прасеца, без да засегна костта. Дезинфекцирах раната и сложих нова превръзка. — Тя помълча и отбеляза: — Не понася болка.
— Разпита ли го?
— Не, нали обещах? Спазвам поведение.
— А докладва ли на Филис?
— Да. Стори ми се доволна. Между другото вече лети насам.
— С метлата ли?
Биан се усмихна и отвърна:
— Говоря сериозно. От Управлението ме свързаха с нейния самолет. — Погледна часовника си. — Излетяла е преди около пет часа. След още седем пристига.
— Каза ли ти защо?
— Ами… не. Но аз я попитах. Отговори ми уклончиво. Много е потайна, нали? — Биан направи кисела физиономия и добави: — Това беше добрата новина.
Усетих как главата започва да ме цепи.
— Не искам да чувам лошата.
Тя все пак ми я каза:
— Придружава я Уотърбъри.
Рухнах в най-близкото кресло. Една от приятните страни на работата с Филис Карни — може би единствената приятна страна — е, че тя спада към старата школа. Тоест възлага ти задача, обикновено не се меси и ако успееш, приема го като нещо съвсем нормално; провалиш ли се — уволнява те и прави всичко възможно, за да ти съсипе кариерата.
Не е отмъстителна; просто не притежава емоционалния градус за това. Тя е остатък от една отдавна отминала епоха, живо хранилище на навици, инстинкти и методи, които се срещат днес само в учебниците по история. А ние, по-младите, свикнали да получават всичко наготово и да пребивават в блажено неведение за личната отговорност, се чувстваме малко объркани пред началничка с такива старозаветни нрави. Струва ми се, самата Филис също разбира, че е станала въплъщение на сблъсъка между поколенията, и може би дори изпитва някакво садистично удоволствие от това. В Управлението са й лепнали прякора Жената-дракон. Лично аз го намирам за обиден, отвратителен, груб и безкрайно точен.
Нейното идване тук обаче представляваше странно отклонение от обичайния й начин на действие, а фактът, че я съпровождаше хер Уотърбъри, подсказваше някакви други проблеми и задачи. Но какви? Е, например, че някоя по-висока инстанция, да речем Белият дом, най-сетне е проумяла, че дечицата от Управлението си играят с кибрит върху буре барут. Може би не знаеха всичко, но в нашия случай дори и малка част от истината можеше да смени човека в Овалния кабинет.
Значи бяха викнали Филис или директора, а може би и двамата на Пенсилвания Авеню, за да им обяснят на кого дължат подчинение.
Което вероятно обясняваше и наличието на придружител. Марк Уотърбъри или се опитваше да избяга от потъващия кораб, или бе пратен като копой да дебне и докладва за всеки неин ход. Впрочем двете неща не са несъвместими.
А може би тълкувах нещата съвсем погрешно. Залавянето на Али бин Паша беше голяма победа в една война, която отчаяно се нуждаеше от оптимистични вести. Може би я пращаха да се погрижи за отбелязване на техните заслуги. Уотърбъри беше най-подходящият човек за подобна задача, а и на Филис нямаше да й дойдат зле няколко червени точки.
Нима всичко щеше да се окаже толкова просто и безобидно? Може би да. А може би не.