Случаят ставаше все по-сложен. Бяхме започнали от мъртвец в апартамент, а сега имахме бомбаджия в спалнята, финансист на терористите в болницата и ако някой от тях се раздрънкаше, кой знае какво още можеше да ни се стовари на главите. Хората често се заблуждават, че разследването е поредица от последователни и разумни стъпки, водещи към конкретна цел, а пътеводна звезда на следователя е илюзията, че за всичко си има причина.
Но откровено казано, понякога водиш разследването ден за ден, пътуваш без карта и без видима надежда за изход. В известен смисъл този случай се бе превърнал в микрокосмос на цялата война, която отначало изглеждаше тъй проста, а сега нашите войници затъваха в тресавището на всяка племенна, религиозна и политическа бъркотия.
Биан прелистваше списание „Таим“. Погледнах я и попитах:
— Ти каза ли нещо на Уотърбъри?
— Шон, моля те. — Тя надигна глава. — Не съм глупава.
— Знам. — Приведох се напред, развързах бойните си обувки и ги смъкнах. — Може просто да му е домъчняло за теб.
— По-скоро за теб — отбеляза тя и продължи да чете. — Не иска да те изпуска от поглед. — След миг пак вдигна глава. — Пфу… каква е тая отровна смрад?
— И ти не миришеш на теменужки.
Тя се разсмя.
— Навсякъде ме сърби. Забеляза ли, че в самолета има и душове? Два.
Изправи се и започна да разкопчава униформената блуза.
— Има ли нещо, което да липсва в този самолет?
— Ами… барчетата не са заредени. Сигурно си забелязал. — Тя се наведе и почна да развързва обувките си. — И като стана дума, дали да не ти донеса една студена бира?
Не очакваше отговор и след като не го получи, изчезна по посока на предната кухня. След малко се появи, вече само по маскировъчни панталони и спортен сутиен. Една част от мен изпита възхищение от войнишкото й старание да се поддържа в отлична физическа форма, а друга част — преобладаващата — отбеляза, че пред мен се е появило осмото чудо на света, полугола жена с шест кутии студена бира в ръцете.
Тя ми подхвърли една, взе една и за себе си и в салона се раздаде божествената музика на едновременното им отваряне.
Отпих дълга глътка и въздъхнах с наслада.
Изневиделица Биан изтърси:
— Дано не ме сметнеш за прекалено любопитна, но… защо не си се оженил?
— Кой си купува крава, щом в магазина е пълно с мляко?
— Стига си се правил на грубиян. Питах сериозно. — Тя облегна гръб на стената и ме огледа с любопитните си черни очи. — Ти си красив мъж. Може би малко грубоват, но много жени биха те сметнали за привлекателен.
Реших, че й дължа откровен и прям отговор, затова казах:
— Гледай си работата.
Тя се разсмя. Отпи от бирата.
— Не ми казвай, че си от онези, дето се изприщват, щом стане дума за сериозна връзка. И като чуят за брак, веднага подават молба за преместване.
— Отивам да си взема душ.
Станах и тръгнах към спалнята в дъното на самолета. До нея имаше още една врата. Отворих я и надникнах. Кабинката беше доста широка, с плочки, имитиращи зелен мрамор, и седем-осем струйника на различни нива, изобретени от някой садист — с две думи мечтата на новобогаташа. Нямаше място за събличане, затова свалих дрехите в коридора и прекрачих вътре по бельо.
Пуснах водата, смъкнах боксерките, отпих от бирата и се облегнах на стената. Водата беше студена колкото бирата, което неприятно ме изненада, но след като попривикнах, взе да ми действа освежаващо. Сапунът се оказа френски и миришеше на дамски будоар — лично аз предпочитам миризмата на застояла пот, — но все пак го използвах, за да смъкна мръсотията. Тъкмо си изплаквах косата, когато на вратата се почука.
Чух гласа на Биан, но не разбрах какво казва. На близката закачалка висяха две големи пухкави кърпи. Омотах едната около кръста си и отворих вратата.
Биан стоеше на прага с разчорлена мокра коса и също загърната в кърпа.
— Пуснах водата… и е ледена — каза тя.
— Може би двигателят трябва да бъде включен, за да има топла вода. Знаеш ли как се пуска?
— Значи… и при теб е студена?
— Да, и при…
Преди да довърша, кърпата й падна на пода и тя прекрачи до мен. С едно елегантно движение смъкна хавлията от кръста ми, придърпа ме за раменете и мимоходом затвори вратата. Пъргаво момиче!
А после… после бяхме просто мъж и жена, застанали гърди срещу гърди по адамово облекло. Биан се засмя и попита:
— Шокирах ли те?
Призовах на помощ легендарното си самообладание и извърнах очи.
Е… поогледах я, разбира се. Имаше наистина великолепно тяло, стройно и мускулесто, с широки рамене и без грам тлъстина. Кожата й имаше златистокафяв оттенък на кафе мока.