— Биан, недей да говориш, изслушай ме. В момента и двамата сме объркани. Ти си красива и съблазнителна. Привличаш ме много силно и… — Помълчах, сетне казах: — Когато всичко свърши, ще трябва да поговориш с годеника си. Да изясним положението. Как ти се струва? — И за да бъда в тон с мократа обстановка, добавих: — Първо да видим дали ще вали, пък тогава да вадим чадъра.
Тя ме замери с кърпата.
— Никак не ти отива да се правиш на благороден.
— Вече съжалявам.
Тя помълча, после каза:
— Трябва да се изплакна. Защо не излезеш, след като си такъв джентълмен?
— Ако чуеш гърмеж, да знаеш, че съм си пръснал мозъка.
Тя се усмихна.
— О, моля те, недей.
Аз също се усмихнах.
Усмивката й изчезна.
— Предпочитам аз да дръпна спусъка.
25
Избръснах се и облякох чиста бойна униформа. Когато излязох от спалнята, Биан седеше в салона и съсредоточено четеше „Таим“.
Винаги е малко деликатно да общуваш с някого, след като сте били голи един пред друг, особено ако магията се е провалила по твоя вина. Нуждаех се от време, за да избера правилния подход. Затова казах на Биан:
— Време е за разпит на пленника. Да вървим.
Тя продължи да се взира в списанието.
— Хайде, Биан. Трябва да приключим, преди да цъфнат Филис и Уотърбъри.
— Добре — съгласи се тя, но не спря да чете.
— Освен това той навярно познава Бин Паша. Някое допълнително сведение ще ни бъде от полза при разпита. Логично, нали?
— Както кажеш.
— Ти се опитай да разбереш какво знае за бъдещите атентати и на кого дава експлозивите. Тия неща ги умееш по-добре от мен.
— Вероятно.
Носът й оставаше забоден в списанието.
— Добро ченге — лошо ченге. Ти ще си лошото.
— Естествено.
Пристъпих към нея и приведох лице на сантиметри от нейното.
— Остави личните чувства настрани. Мисията преди всичко, майоре.
Тя спокойно остави списанието и се изправи.
— Не ти се сърдя — разбра ли? Обмислих го. И знаеш ли какво? Прав беше. Щеше да бъде огромна грешка.
Леле, колко се радвах, че си поговорихме откровено и изяснихме въпроса.
— Ела — казах аз.
Щом влязохме в апартамента за гости, Нервния подскочи и се изблещи насреща ни. Пристъпих към него и отпуших устата му.
За мен щеше да си остане Нервния, но все пак попитах:
— Как ти е името?
— Моля ви… господине… кракът ме боли. Много боли.
Повторих въпроса.
— Моля ви… нямате ли… не знам, може би аспирин?
Биан го погледна и подхвърли към мен:
— На умрял човек аспирин не му трябва.
Разбира се, това не беше заплаха, която би представлявала сериозно нарушение на Женевската конвенция; Биан просто съобщаваше един всеизвестен факт.
Онзи обаче навярно я разбра погрешно, защото отвърна с учудваща готовност:
— Казвам се Абдул Алмири.
— Откъде си? — попита Биан.
— Моля ви… много съм гладен, господине. Днес не съм ял. Според закона трябва да дадете храна на Абдул. Така е, нали?
Кимнах на Биан, която излезе да види какво може да изрови от кухнята. Лишаването от храна също е забранено според Женевската конвенция и Абдул явно знаеше това. Зад тия изплашени очи обаче освен страха и тревогата се криеше пресметливост. Абдул проверяваше докъде може да стигне.
Дръпнах стол, седнах до него и споделих:
— Ще ти предложа един безплатен съвет. Много внимавай с онази жена.
— Да… аз…
— Абдул, слушай — този съвет може да ти спаси живота. Тя е малко изперкала.
— Аз… не разбирам тази дума.
— Луда, откачена. Побеснява изневиделица. Снощи я видя във Фалуджа. Нали? Както изглеждаше съвсем нормална и уравновесена… изведнъж…
Щракнах с пръсти и той трепна.
Сега Абдул ме гледаше с облещени очи.
— Но вие сте войници, нали? — каза той. — Виждам, че сте войници и тя носи американска униформа. Женевската конвенция не разрешава тия неща.
— Огледай се, Абдул. — Той и без това шареше с очи насам-натам, но сега ги завъртя още по-усърдно. — Това прилича ли ти на военен самолет? Ами тези униформи? Те не са истински.
— Не разбирам, господине.
— Аз съм от ЦРУ. Тя е от Мосад, израелското разузнаване. Виетнамска еврейка. — Той ме изгледа с недоумение, затова обясних: — Дори колегите им в Мосад се боят от тях. Вечно се престарават, нали трябва да докажат, че са истински евреи. — Докато Абдул се мъчеше да намести в досегашните си представи екзотичната новина, аз добавих: — А трябва ли да ти обяснявам какво е Мосад? Те не играят по правилата. Додето мигнеш, и вече си мъртъв.
Естествено, нито един закон не забранява да лъжеш военнопленници, а в случая арабите сами са си създали страшилището. Разказват си толкова много измислици за Мосад, че накрая почват да вярват в тях.