— За нея това е спорт. Има една отвратителна игра — опитва се да провери колко куршума може да вкара в човека, преди да го убие. — Оставих го да поразмисли над това интригуващо хоби. — Двеста и осем.
— Аз… Какво е това число?
— Нейният рекорд. Поне тя твърди така. Но според мен лъже безбожно. Веднъж я видях как надупчи един човек седемдесет и три пъти, а той беше истински здравеняк и пак умря. Загуба на кръв… или сърцето не издържа на болката… кой знае? Но двеста и осем куршума? Според мен си е чиста измислица. Ти как смяташ?
— Аз… господине, Абдул не знае.
Мислех, че знае, но реших да му помогна.
— Нали я видя снощи? Спомни си. Пусна на всички по един куршум в левия крак, нали така? Ето, да вземем теб — само те одраска. Нарича го „изстрел по периферията“. Не питай какъв е „точният изстрел“. Да речем, че е най-лошото, което може да сполети един мъж.
Абдул облиза устни и се втренчи в мен.
— Да, но вие сте добър и почтен човек. Спомням си… вие не й позволихте да извърши с нас тия ужасни неща. — Той се усмихна плахо, разкривайки един липсващ зъб, навярно избит още в детството. — Много съм ви благодарен за това, господине.
— А, нищо. — Погледнах го в очите. — Просто нямахме време. Пет пари не давах какво ще направи с вас, но като се започне веднъж… — Облегнах се назад и спокойно го уведомих: — Ти си майстор на бомби. Вече те проверихме.
— Не… Аз дори не познавам онези хора… хората, които пленихте…
— Така ли?
— Да. Аз… как да го кажа? Просто търсех къде да спя. Такъв е нашият обичай… аз съм мюсюлманин. Коранът повелява правоверните да си оказват гостоприемство.
Биан влезе с поднос, върху който имаше сандвич с фъстъчено масло и желе и четири-пет пакетчета с ядки.
Абдул огледа подноса, преди пак да върне очи към лицето ми, опитвайки да прецени дали съм чак такъв идиот, че да му повярвам.
— Има две непреодолими пречки — обясних аз. — Първо, намерихме артилерийските снаряди на партера. Второ, Али бин Паша ни каза за теб съвсем други неща по пътя за болницата.
— Но това не е истина. Аз… аз не знам защо този човек ще клевети Абдул.
— Той ни каза, че си майстор в правенето на бомби от артилерийски снаряди.
— Не познавам този човек.
— Той те познаваше.
— Абдул не знае как се правят тези неща… тези бомби. Кълна ви се.
Биан разбра накъде вървят работите и се обърна към мен.
— Нашите хора проверяват за отпечатъци инструментите, които намерихме във фабриката. Резултатите ще пристигнат всеки момент. Ако отпечатъците съвпаднат с неговите, остави го на мен.
Привикнал с живота из пущинаците, Абдул не бе очаквал подобен развой и по физиономията му пролича колко неприятно е изненадан. Там, откъдето идваше, криминалистиката се изчерпваше с бой по топките до припадък.
Хвърлих на Биан недоволен поглед.
— Хей… може в Мосад да сте свикнали на такива методи. Но в ЦРУ предпочитаме да ги запазим живи… поне докато проговорят. Не може непрекъснато да ги екзекутираш.
Тя се престори на отегчена.
— За предишните нищо не каза.
— Те бяха други. Този може да знае нещо важно.
— Той? Я го виж. Тъпо нищожество. Дребните риби стават само за пържене. Уморена съм и искам да спя. Дай да приключваме.
— Добре де… поне дай на човека шанс да докаже, че грешиш. Може пък да знае нещо. Писна ми все аз да имам грижата за труповете.
— Я стига. Метни го при другите на градското бунище. Както винаги, ще го припишат на терористите.
Абдул очевидно не хареса новата насока на разговора и реши да се намеси.
— Йордания — съобщи той. — Аман, Йордания. От този град е Абдул.
— А откога Абдул… откога е в Ирак? — попитах аз, заразен от неговия стил на говорене.
— Една година. Може би малко повече, господине.
— А преди това? — намеси се Биан.
— Аз бях… — Той млъкна насред изречението и ме погледна. — Господине, моля ви… аз… ако ви кажа тия неща… аз… Тези хора ще преследват Абдул. Не можете да си представите какво правят с предателите.
— Ето, видя ли — заяви Биан. — А сега, ако обичаш, остави го на мен.
— Не, чакай… — Помълчах, после попитах Абдул: — Чувал ли си за програмата за защита на свидетели?
— Ъъъ… да, мисля, че съм гледал нещо такова в холивудските филми.
— Точно така. Ще те преселим някъде под фалшиво име. Ще имаш съвсем нов живот. Сигурно предпочиташ да е някъде на топло. Прав ли съм? Южна Калифорния или може би Флорида. Мацки, плажове и джамии. — Усмихнах се насърчително. — Купуваме ти голяма къща на плажа, даваме ти един милион плюс тлъста месечна сума за разноски. Кое не ти харесва?