Абдул прояви жив интерес към темата и зададе няколко въпроса, на които отговорих изчерпателно, макар и с леки преувеличения. Накрая го уверих:
— Бегълците от мафията страшно харесват тая програма. Кълнат се, че ако са знаели, нямало да се занимават с мошеничества, а от самото начало щели да станат свидетели. Бил ли си в Америка, Абдул?
— Да… бил съм. Една година. Като ученик в гимназия. В Мичиган… Но онова място не се харесваше на Абдул. Много студено.
— Ясно. Значи на топло. Сега слушай внимателно, защото предлагам само веднъж. Казваш ни цялата истина, това е първото правило. Никакви лъжи, фантазии и преувеличения. Правило второ — отговаряш на всички въпроси. Разбрано? Ще проверим каквото ни кажеш, а по-късно вероятно ще минеш и през детектор на лъжата. Никакви лъжи, Абдул.
— Значи ми казвате, че съм в тази програма?
— Имаш думата на ЦРУ — казах и му се усмихнах.
Той също ми се усмихна.
Биан го остави да се порадва на късмета си, после попита:
— Къде беше преди Ирак?
— В Афганистан. Живеех в лагер. Преподавах.
Биан ме погледна. И двамата бяхме наясно за какво става дума.
— Какво преподаваше? — попитах аз.
— Трябва да разберете, господине, че бях… бях обикновен учител.
— Разбирам — кимнах аз. И наистина разбирах.
— Бях обикновен…
— Какво? Какво преподаваше, Абдул?
— Аз… учех ги как се правят… бомби.
— Инженер ли си?
— Не… но две години съм изучавал в университет тази специалност. В Йордания. Само че направих голямата грешка да се сближа с лоши хора. Побъркани фундаменталисти. — Той плахо погледна кръвожадната Биан от Мосад и обясни: — Трябва да разберете, аз самият не съм много набожен. И не изпитвам силна омраза към Израел. Но йорданската полиция ме обвини… Как беше американската дума? — Той помълча, после изрече въпросително: — Съучастие, да?
Кимнах. Той продължи:
— И заради това ме принудиха да напусна университета.
— Значи тогава влезе в Ал Кайда? — попита Биан.
— Разберете ме, аз бях… много разгневен. И…
— И влезе в Ал Кайда?
— И бях… объркан. Разбирате ли, родителите ми искаха…
— Да или не? — повиших глас аз.
— Да.
Той продължи в същия дух още малко и след няколко допълнителни въпроса узнахме как оценили способностите му в изработката на бомби, как учил хората да правят други хора на парчета, как избягал, след като племена от Северен Афганистан нападнали лагера, как се добрал до Ирак, намерил познати от Ал Кайда и се захванал със стария занаят.
Разказът бе интересен, но в същото време скучен, банален и разочароващ. Превръщането на този тип в терорист не носеше и следа от драматизъм. Нямаше пареща скръб, неудържим психичен импулс, смазваща бедност или жестока социална неправда. Просто един малко по-умен младеж от средната класа се сприятелил с някакви религиозни фанатици, това му докарало неприятности с властите и додето се осъзнае, вече правел взривни устройства за Ал Кайда.
Под повърхността на разказа му долавях самоненавист, смесена с отчуждение, скука и може би криза на самоличността. Но всъщност неговите разсъждения и пътят му към тероризма не се различаваха особено от съдбата на някое объркано американско хлапе, което бяга от натиска на родителите си и стига до наркотиците просто за да си има компания и защото го смята за „яко“. Но имаше и една голяма разлика: Абдул не съсипваше собствения си мозък, а пръскаше чуждите.
— Откога познаваш Али бин Паша? — попитах аз.
— Ами… аз… не много отдавна. Той не беше в Афганистан. И в Ал Кайда не беше. Освен това неговите задължения към движението изискват… много често да напуска Ирак. Трябва да се среща с хората, които ни дават пари.
Повторих въпроса.
— Може би… Мисля, че може да са два или три месеца. Моля ви, господине, трябва да разберете, че ние сме непрестанно в движение. Дори във Фалуджа има хора… хора като вас, които… ни преследват…
Той нямаше представа, че във Фалуджа сега се води окончателното преследване, а аз не виждах смисъл да му обяснявам.
— Разкажи ни за него — нареди Биан.
Той се замисли. Отново ме погледна и каза:
— Али бин Паша е корав, много фанатичен човек. Погледнахте го в очите, нали? Той е… не искам Али да ме сметне за враг. Той няма ни страх, ни съвест. Така се казва, нали?
— Женен ли е? — попита Биан. — Има ли деца?
— Това не мога да знам. Не е прието да споделяме тия неща. Някои споделят. Али не.
— Как е загубил крака си?
— Мисля, че в Могадишу преди десет години. Един от вашите големи хеликоптери изстрелял ракета. Сега Али много мрази Америка.
Както споменах, аз също съм служил в Могадишу и ми бе интересно да узная, че с Бин Паша сме били там по едно и също време. Спомних си тогавашните доклади на разузнаването, описващи арабски бойци — включително един негодник на име Осама бин Ладен, — които подкрепяха, съветваха, а понякога и се биеха заедно с Мохамед Айдид, сомалийския феодал, който имаше основен принос за глада, унищожил милиони негови сънародници, и който тогава бе насочил вниманието си към една цел: да избие нашите умиротворители, включително и мен.