По всичко личеше, че Али бин Паша е бил един от тия съветници, следователно имахме работа с човек, посветил целия си съзнателен живот на убийствата на американци.
— Той е от Саудитска Арабия, нали? — попитах аз.
— Да, господине. Семейството му е богато. И… ъъъ…
Абдул се обърна към Биан и обясни нещо на арабски.
— С дебели връзки — преведе тя. — Много влиятелен във финансовите среди.
Абдул кимна, после се замисли какво още може да предложи. След малко каза:
— Али е много образован… Разправят, че е учил в Оксфорд. Отделя много време на книгите.
— Значи говори английски?
— Да, дори по-добре от Абдул.
— Какви книги?
— Той има много от вашите американски военни наръчници. Много е умен и ги изучава най-старателно. Чете и дебели книги за финансите.
— А Корана? — попита Биан.
— Ъъъ… не. Мисля, че Али не е много набожен. Само че той… смятам, че за него джихатът е политически. — Той обмисли думите си и се поправи: — Може да е личен джихат, заради омразата.
Обърнах се към Биан и казах:
— Абдул иска да ти разкаже за бомбите. Повикай ме, като свършите. — Помълчах, после добавих: — Не е зле да го заваря жив и здрав.
— Нищо не обещавам.
Абдул изглеждаше много натъжен от перспективата да остане насаме с лудата от Израел, но аз бях гладен. Отидох до кухнята, където открих бурканчета със засъхнало фъстъчено масло и сладко от ягоди, пакет нарязан хляб и студена кока-кола. Направих си четири сандвича с повечко сладко и седнах да хапна.
От опит знам, че щом задържаният веднъж се престраши да пропее, след това става неудържим в старанието си да те впечатли с новата си роля на примерен гражданин. Във всеки случай не чувах вой или удари, затова предположих, че Абдул се държи прилично и разказва наред. Не чух и изстрели, значи Биан също спазваше поведение.
Докато се хранех, обмислях какво вършим и докъде ще стигнем.
И друг път бях разследвал случаи, които стават все по-сложни и по-сложни покрай разплитането на верига от свързани и несвързани подробности. В криминалистиката се смята за правило, че който веднъж извърши сериозно престъпление, обикновено престава да уважава каквито и да било закони. Тъй че, когато задълбаеш, често се натъкваш на истински гъсталак от престъпно поведение, допълнителни престъпления и съучастници. В такива случаи продължаваш да напредваш стъпка по стъпка и накрая всичко се прояснява или се превръща в пълна безсмислица, което само по себе си също може да бъде важно разкритие.
Но сегашният случай се бе оказал нещо като руска матрьошка, разкритията следваха едно подир друго. Имаше ли зависимост между тях? Имаше ли поне частична връзка?
Сега си имахме работа с Абдул Алмири и Али бин Паша, или както ги бе нарекла Филис, зрелия плод, който по съвсем очевидни причини трябва да бъде откъснат и изцеден. Но в същото време те ни отклоняваха от първоначалното разследване и си струваше да поразмишлявам дали това е случайност или съзнателно търсен резултат. Така де, винаги съществуваше възможност Филис да не е била съвсем искрена относно мотивите си да ни изпрати насам.
Сигурност и секретност, подчертаваше тя. Да, напълно разбирах, че ние с Биан отговаряме на тия изисквания като добри, дискретни и изпълнителни войници. Освен това притежавахме още едно качество, силно ценено във Вашингтон: всяка наша дума можеше да бъде отхвърлена. А и самите ние можехме да бъдем отхвърлени — никой не би обърнал внимание на още двама мъртви войници в Ирак.
И още нещо: ако Филис и нейният шеф станеха единствени пазители на Голямата тайна, щяха да си имат собствени спални в лятната резиденция на президента и запазени места на трибуната при встъпването му в длъжност. Нещо повече, именно те щяха да решат кой точно да встъпи в длъжност. Звучеше логично. Ако бях на мястото на Филис, най-напред щях да се отърва от Шон Дръмънд и Биан Тран.
Погледнато от друг ъгъл, може би Филис само се опитваше да ни разкара от хоризонта. Защо? Е, например за да спечели време. Но за какво й трябваше време?
Дали пък не ставах болезнено подозрителен? Когато работиш за хора, в чиито служебни задължения влиза да бъдат коварни, потайни и лукави, неминуемо те хваща параноята. Изведнъж зад всяка врата почваш да виждаш изгладнял тигър, всяка заповед крие лъжа, а дори и най-невинната мисия заплашва да ти докара куршум в тила. Повтарям, може би само си фантазирах. Но Филис наистина разсъждава така.