— Видях го.
— Е, добре. Как се отрази това на представите ти за войната?
— Не искай да разсъждавам или да дрънкам празни приказки. Наистина не знам.
— Ясно. — Тя се загледа настрани и каза малко снизходително: — Поне отговори честно.
Пресегнах се през масата и стиснах ръката й.
— Не знам какво искаш да чуеш. Впечатлението е грозно — толкова ужасна и противна картина, че става почти свръхестествена. Подобно нещо не бива никога да се случва, но ето че се е случило. — Погледнах я и продължих: — Ти си имала време да го преосмислиш. Не става веднага. Когато бойците ветерани говорят за потиснати спомени и ненадейни проблясъци, имат предвид точно това. Никой не забравя. Просто не се знае кога ужасяващата касапница пак ще изплува на повърхността с пълна сила.
Тя като че разбра и малко се разочарова.
— Надявах се да проумееш защо в никакъв случай не бива да губим тази война. Не можем да отстъпим пред тези хора. Не и след всичко, което извършиха…
Явно тук се бе случило нещо, засегнало дълбоко представите на Биан за войната. Разбира се, подозирах го и преди. Но сега, когато бяхме по-близо не само в пространството, но и по дух, почвах да долавям по-ясно до каква степен е обладана от тази идея.
Всъщност навярно знаех какво има предвид. Идеята да се загуби една война представлява военна и политическа ерес. За войниците тя е знак за позор и безчестие; за нацията — стратегически провал; а за народа — мъчителен психически белег, който никога не зараства докрай.
Като Виетнам. Ето, вече трийсет години, откакто последният хеликоптер излетя над покрива на американското посолство, а ние все още не сме превъзмогнали спомена.
Прекъснаха ни гласове откъм предната част на самолета и след малко в заседателната зала влязоха Филис и Уотърбъри, придружени от трети човек — мургав арабин, облечен в искрящо бели одежди с изящна златна бродерия.
Филис беше облечена с елегантна лятна рокля в син цвят, а Уотърбъри с някакъв мръснокафяв тропически костюм, бели мокасини и бял колан, което изглеждаше страшно безвкусно дори когато беше на мода преди двайсетина години.
След размяната на кратки поздрави Филис каза:
— Добра работа свършихте.
— Благодаря — отвърна Биан, приемайки комплимента за чиста монета.
После Филис погледна към мен и натърти:
— Щях да се радвам обаче, ако не бяхте простреляли Бин Паша. Ама че бъркотия. Сега ще трябва да изчакаме с разпита, докато се възстанови. Ако е знаел къде се намира Заркауи, информацията може вече да е остаряла.
Очаквах да чуя това и все пак се раздразних. Не отговорих.
Тя си възвърна добрите маниери и каза:
— Нашият гост е шейх Турки ал Файеф от саудитското разузнаване. Присъства неофициално, за да ни дава съвети относно Бин Паша.
Ние с Биан се спогледахме изненадано. Много неща се бяха случили, откакто напуснахме Вашингтон. Значи неофициално?
Както и да е, шейхът нито се ръкува с нас, нито даде знак, че ни е забелязал. Изглеждаше отегчен и тъмните му очи шареха из самолета, сякаш чакаше всеки момент насреща му да изскочи търговец.
Уотърбъри реши, че твърде дълго е останал на втори план, и каза:
— Да сядаме. Тран и Дръмънд, мисля, че ни дължите отчет за мисията.
Шейхът веднага се настани на почетното място, което подсказваше как оценява положението си в групата.
За да не остане по-назад, Уотърбъри мина в другия край и седна срещу него.
Филис придърпа един стол в средата и седна до Биан.
Човек трябва да обръща внимание на тия неща. Явно Филис вече не командваше парада и юздите бяха в ръцете на Уотърбъри.
Естествено, той държеше час по-скоро да демонстрира това. Погледна ме и нареди с повелителен глас, който ми се стори крайно неприятен:
— Дръмънд, ти си пръв. Започни с кратко описание на мисията за сведение на шейх Ал Файеф. После бих искал да чуя всичко, което сте научили.
Преди да отговоря с нещо нецензурно, Филис се намеси:
— И, моля те… бъди кратък. Имахме дълъг и изтощителен полет.
В превод това означаваше: „Засега играй по свирката на тоя идиот и внимавай какво ще кажеш пред гостенина. И макар че не питаш, наистина беше гадно да пътувам осем хиляди километра в компанията на Марк Уотърбъри.“