Аз се приведох напред.
— Извинете.
Без да обръща внимание на възражението ми, Уотърбъри заяви:
— Превъзходна идея. — Той се позамисли и заприлича на състезателка от конкурс за красота, обясняваща на журналистите мечтата си за световен мир; дори да говори искрено, дълбокомислието е ужасяващо. Накрая каза: — Хората на шейх Ал Файеф разполагат с необходимите възможности и опит… а и… дайте да си го кажем направо… саудитците имат някои… извънредни правомощия.
Намекваше, че саудитците могат да мъчат Бин Паша с електричество, докато осъзнае, че истината може и да не го освободи, но в буквалния смисъл на думата ще му спаси задника.
Шейхът обаче се раздразни от намека.
— Вярно е, че имаме известни… възможности, а и… дайте да си го кажем направо — някои познания за човешката култура и същност, с каквито не могат да се похвалят американците. Но не сме варвари. Не прилагаме инквизиции. Давам ви думата си, че няма да прилагаме подобни похвати към този човек.
Обърнах се към шейха и отбелязах:
— Впрочем американските закони изискват от приемащата страна писмена гаранция за хуманно отношение към затворника, преди екстрадирането да бъде осъществено.
— Така ли?
— Така.
— Нямах представа.
Погледнах към Филис, която си играеше с химикалката, сякаш спорът нямаше нищо общо с нея, а това означаваше, че е изслушала най-внимателно всяка дума. Изкушавах се да заобиколя масата, за да видя дали не са й изкълчили ръката от извиване. Обожавам разговорите по сценарий.
Озърнах се към Биан. Тя също ме погледна и вдигна вежда. Едва сега осъзнавахме простата истина: големците във Вашингтон бяха решили, че Бин Паша е горещ картоф и ще е най-добре да го пробутат на нашите саудитски приятели.
Нямах време да анализирам положението. В някои отношения обаче то не изглеждаше чак толкова сложно: Бин Паша застрашаваше нечия репутация; ние с Биан не бяхме дорасли до тънкостите на играта; и Турки ал Файеф определено не присъстваше като съветник.
Както и да е, с типичната си деликатност Уотърбъри реши да пришпори нещата и заяви:
— Добре, разбрахме се. — Очевидно смятайки разговора за приключен, той стана и каза на шейха: — Щом докарате самолет, ще ви предадем пленника. Въпроси?
Филис не повдигна възражения и за да й помогна, аз подхвърлих:
— Не можеш да даваш нещо, което не е твое.
— За какво говориш? — изненада се Уотърбъри.
— За Али бин Паша. Няма да го предам.
— Знаеш ли какво, Дръмънд? — отвърна Уотърбъри. — Ти си бил по-тъпо копеле, отколкото предполагах. Работиш за правителството на Съединените щати.
— Аз съм съдебен служител и Али бин Паша остава мой пленник, докато не подпиша протокол за прехвърляне.
Биан отвори уста, но нямаше смисъл и втори идиот да си залага главата. Сритах я под масата.
— Ще правиш каквото ти се нареди, Дръмънд.
— От кого?
— От мен.
— Нека повторя любимата си фраза. Не работя за теб, Уотърбъри. — Погледнах го в очите и отбелязах: — Кажи ми кой те командва и може да променя мнението си.
Лъжех, естествено.
Както очаквах, той предпочете да пренебрегне въпроса ми. Завъртя се към Филис.
— Заповядай му да предаде пленника.
Имах странното чувство, че разиграваме сцена от филма „Омагьосан ден“ и отново се връщам в началото, когато Уотърбъри нареди на Филис да ми заповяда да му предам компютъра на Даниълс. Този път обаче не вярвах чак толкова на Филис. Затова, преди тя да отвори уста, побързах да обясня на двамата:
— Вече не работя и за мис Карни.
При тази вест Филис зяпна, което ми достави голямо удоволствие.
Извадих заповедта от джоба си и я размахах пред очите на всички.
— Подчинен съм на главния военен прокурор. Защо не му се обадите да уреди въпроса с пленника?
Уотърбъри се вторачи в заповедта.
— Това е нахалство. Господи… всички знаем, че тая заповед е фалшива.
— Не знам нищо подобно.
— Писна ми от теб, Дръмънд.
Именно. И продължихме известно време в същия дух.
Шейхът въртеше глава ту към мен, ту към Уотърбъри, гладеше си брадата и се преструваше, че разбира караницата между един голям шеф и някакъв дребен подчинен. Но по личен опит със служители от — как да го изразя по-учтиво? — не съвсем демократични страни — знам, че са напълно безпомощни по всички въпроси, които не могат да бъдат решени посредством гръмогласни заплахи или посещение посред нощ. Във всеки случай вече никой не изглеждаше отегчен.
Така или иначе, време беше да проваля блъфа на Уотърбъри; за жалост той тъкмо бе подхванал дълга тирада относно моите офицерски задължения и конституционното подчинение на военните спрямо гражданските власти и очаквах всеки момент да спомене нещо за Отеца, Сина и Светия дух.