Когато млъкна, за да си поеме дъх, аз бързо вметнах:
— Ето и още една правна подробност. За екстрадиране се изисква писмена заповед от Министерството на правосъдието.
— Това е смешно.
Отвърнах с адвокатска логика:
— Да, но такъв е законът.
Уотърбъри ме огледа озадачено.
Този човек си нямаше ни най-малка представа за правните аспекти на екстрадирането, което повдигаше изкусителния въпрос от кого точно идва идеята. Имаше три възможности:
Вариант А: по неизвестна причина някой във Вашингтон желае Бин Паша да потъне навеки в саудитски затвор.
Вариант Б: някой във Вашингтон харесва идеята саудитците да пердашат пленника, докато пропее, което, макар и доста разпространено в наши дни, все пак нарушава Конвенцията на ООН против инквизициите, подписана между другото и от Съединените щати.
И вариант В: саудитците искат Бин Паша и са ни поставили пред избор: или го предайте, или в най-скоро време се гответе за преминаване на конска тяга.
И трите варианта изглеждаха убедителни. Както поотделно, така и заедно.
Извод: ако заповедта идваше от Белия дом, както подозирах, трябваше да се готвя за ново назначение, а може би и нова професия или дори нов живот. Но откровено казано, вече не ми пукаше, което винаги е твърде опасно за човека отсреща. А и не бях съвсем безпомощен. В моя полза действаше златното вашингтонско правило: който има най-много за криене, винаги държи най-слаби карти.
Знаех това. Марк Уотърбъри също го знаеше. Затова си пое дълбоко дъх и реши, че е назрял моментът за нов подход. Заряза гръмовната тирада и се усмихна приятелски.
— Шон… Виж сега, не го решавам аз. Разбираш ли, идеята има подкрепа във Вашингтон.
— Къде по-точно?
— На високо. Нека не уточняваме.
Иска ти се.
— Добре. Покажи ми писменото съгласие на правосъдния министър.
— Аз… — За момент той се обърка. — Сигурен съм, че може да бъде убеден да подпише.
— Е, никога не се знае. Дали да не го попитаме?
За момент всички млъкнаха. После шейхът ме погледна и попита:
— Какво би ви накарало да се съгласите, полковник?
Сигурен бях, че е чул какво казах, и можех само да предполагам, че намеква за подкуп. Изкушавах се да изпробвам доколко е искрен; така де, намирахме се в страната на вълшебните лампи, а потъркаш ли лампата, изскачат всякакви чудесии. Но, от друга страна, който предлага подкуп, често е готов и на други неща. Например да те нарани. Или още по-лошо.
Затова пренебрегнах намека и отговорих:
— Нека ви обясня какъв ми е проблемът. Вие никога не споделяте.
Той се усмихна студено и ме посъветва:
— Не бива да вярвате на клеветите за моята страна, които четете във вестниците.
— Откога работите в саудитското разузнаване?
— Над двайсет години. Защо питате?
Погледнах го в очите и казах:
— През 1996 година работих по разследването в Хобар Тауърс.
По очите му разбрах, че е схванал накъде бия. След като арабски терористи взривиха американската казарма в Хобар Тауърс в Саудитска Арабия — при което загинаха деветнайсет американски военни и стотици други бяха ранени, — саудитците набързо арестуваха заподозрените и светкавично ги обезглавиха, без да допуснат до тях нито един американски следовател.
Както споменах, имах участие в това разследване и надушихме участие на Ал Кайда; но си останахме само с лошата миризма. Често се питам колко различен щеше да бъде светът днес, ако бяхме успели да разпитаме заподозрените и евентуално да узнаем повече за Ал Кайда и бъдещите й планове. Би било добре както за Америка, така и за Саудитска Арабия.
Но саудитците водят собствена игра в региона, горе-долу със следните правила: ние си прикриваме задника, а ако някой напъха пиратка във вашия, не ни пука. Очевидно те имаха някакъв негласен договор с Ал Кайда, вероятно предвиждащ тайно заплащане, срещу което терористите се задължават да не им пипат къщичката, а да досаждат на хора като нас.
Никой не може да го докаже. Но обезглавяването на заподозрените по взрива в Хобар Тауърс направи невъзможно да се докаже каквото и да било, освен че смъртта на деветнайсет американски патриоти остана без възмездие. Саудитците често предпочитат да си заровят неприятностите по-надълбоко — в буквалния смисъл на думата — и ние направихме същото.
Както можеше да се очаква, Уотърбъри бе възмутен от моето нахалство и заяви:
— Самозабравяш се, Дръмънд. Веднага се извини на шейха.
— Ако ми обясниш защо, може и да му се извиня.
— Вбесяваш ме. Шейх Ал Файеф е почетен гост и великодушно ни предложи ценната си помощ.