— Може би не сте го притиснали както трябва. И кои са тези „ние“?
Тя се загледа настрани.
— Големи хора. Не ти трябва да знаеш имената им, а и все едно няма да ти ги кажа.
— Тайгърман? Хършфийлд? Налучках ли?
Вместо прям отговор тя каза:
— Само преди три години Управлението би се преборило с всички тях. Толкова много престиж, самочувствие и влияние загубихме след единайсети септември. Знаеш ли, че президентът се кани да назначи нов директор?
— И какво? Сегашният ще трупа пари от управителни съвети, лекции и книги. Новият ще разбере, че ти си му по-необходима, отколкото той на теб. Бюрокрацията е вечна и бюрокрацията винаги побеждава.
— Не съм толкова сигурна. Вашингтон се променя. Задават се промени и в Управлението. Може и да са за добро.
— Кой е Турки ал Файеф? — попитах аз.
— Турки е вторият, третият или четвъртият човек в саудитското разузнаване.
— Не може ли по-точно?
— Зависи колко принцове са решили да си играят на шпиони. Познавам го от много години. Щом той е в службата, принцовете наистина правят само това — играят си. Съвсем безобидно.
— Но той не е безобиден.
— Не го упреквай. Турки върши най-доброто за страната си, както и ние за нашата.
— Тогава наемете го. Той се справя по-добре.
— Стига си се правил на наивен, Шон. Не ти отива.
— Извинявай, задето си мислех, че сме дошли да свършим каквото трябва.
— Откъде знаеш, че не вършим каквото трябва?
Филис не е съвсем лишена от чувство за срам, но страда от онзи досаден вашингтонски синдром — пълна неспособност да се изчервява дори и при най-наглата лъжа.
— Какво знае Али бин Паша, та всички умират от страх? — попитах аз.
— Може би нищо. Или много неща. Но той е саудитец и сънародниците му ще се справят с него по-добре от нас.
— Знам, че не вярваш в това.
По пистата се устреми тежък транспортен самолет. Тя каза нещо, но думите потънаха в рева на двигателите. Постояхме мълчаливо, гледайки как самолетът излита, и продължихме да го следим с очи, докато пилотът започваше поредица от сложни маневри, за да се предпази от евентуална ракета земя-въздух. Гадно място.
Пътниците в опашката на самолета сигурно се скъсваха от повръщане; усетих, че и на мен ми призлява.
— Ами Шараби?
— Кой?
Погледнах я.
— Не можеш да позволиш това.
— Изпълнявам заповеди. — След малко тя изтъкна. — Едва ли има смисъл да казвам, че и ти ще ги изпълняваш.
— Той ни предаде.
— Убеден ли си? Имаш подозрение, основано на несигурни косвени доказателства. Няколко имейла в компютъра на човек със сериозни психически проблеми, който може би е извършил самоубийство. Ако беше съдебен защитник, би ли допуснал да бъдат представени на съда? — И двамата знаехме, че въпросът е чисто теоретичен, защото вече нямаше да ме пуснат да припаря и на десет километра от въпросния компютър с неговите уличаващи писма. Все пак тя добави: — Нямаш конкретно доказателство, че Шараби е предал някакви тайни на иранците. Той дори не е американски гражданин. А гражданството е задължително при обвинение в държавна измяна, нали?
— Заподозрян е в убийството на Клифърд Даниълс.
— Нали каза, че убиецът е жена?
— Казах още, че според мен тя е наемен убиец. Тоест само оръдие на убийството.
— Пак навлизаш в догадки. Мислех, че законът работи с установени факти и че всеки е невинен до доказване на противното.
В тия лукави думи долових адвокатски привкус, сякаш Филис повтаряше глупостите, съчинени от безименните големци във Вашингтон. Представяте си колко обичам да ми четат правни лекции.
— Следствието винаги започва от смътни и несигурни подозрения — уведомих я аз. — Като задълбаеш малко повече, решаваш върху кого от заподозрените негодници да се съсредоточиш. А ако толкова те интересува, презумпцията за невинност се отнася до съдебните заседатели, не и до следователите. За ченгето всеки е виновен до доказване на противното.
Тя не отговори.
— Той е заподозрян. Трябва да бъде разпитан.
— Той е иракски гражданин. Намираме се в Ирак. Нямаш нито правни основания, нито власт, нито достъп до него, за да го разпиташ.
— Няма проблеми. Просто отивам в кабинета му и задавам няколко въпроса. Съвсем безобидно. По човешки. Да видим какво ще изскочи.
— Наредиха ми да ти предам три думи: забрави за него.
Кръстосахме погледи.
— Първите избори в Ирак са насрочени за януари — каза тя. — Това е извънредно важен жалон по пътя към победата в тази война, необходима крача към връщането на нашите войски у дома. Махмуд Шараби — може би си прочел във вестниците — е сред основните претенденти за поста министър-председател.