— И точно затова трябва да бъде разследван. Ами ако го изберат, и се окаже, че работи за Иран? Ако убийството на Клиф Даниълс е негово дело? Няма да е добре за Америка.
— Слушай внимателно. Забранява се и на теб, и на мен да продължаваме по-нататък. — Тя заби пръст в ръката ми и изрече свещените думи: — Това е заповед.
— Какво става, Филис?
След дълго мълчание отговори:
— Този път само две думи: Мартин Лебровски.
— Кой?
— Човекът, когото познаваш под името Дон.
— Дали и Мартин ще ми е толкова неприятен, колкото Дон?
— Повече. — Тя добави: — Изтичането на сведения за иранската операция стана по негово време. Той отговаряше за всички аспекти на операцията. Особено за оперативната сигурност. Очертаваше му се сериозна криза в кариерата.
— Не е трябвало изобщо да го допускат до кариера.
— Лебровски се оказа по-хитър, отколкото предполагах. Веднага след нашата среща се обадил на няколко свои приятели от Съвета за национална сигурност и Министерството на отбраната. Разкрил им какво знае. Без да навлиза в подробности, но това няма значение.
— И какво стана?
— А ти как мислиш?
Отговорът й беше риторичен, също като моя въпрос. Щом е било във Вашингтон — значи са свикали съвещание. Умните момчета насядали около дълга махагонова маса в разкошна заседателна зала и колективно осъзнали, че до изборите остават броени дни и ако тайната се разчуе, опозицията вече спокойно може да ги смята за спечелени. Едно заседание винаги ражда следващо и този път Филис и нейният шеф били поканени не като гости, а като държавни служители, за да изслушат текущите заповеди.
— А с какво наградиха Мартин? — попитах аз.
— Дребна работа… сега работи в Белия дом. Към Съвета за национална сигурност. Специален сътрудник на президента.
— Много обичам добрите да побеждават.
— Мартин ни надхитри…
— Мартин надхитри теб. Лично аз го смятах за дръвник.
— Добре де… надхитри мен. Вече нищо не може да се направи.
Права беше, разбира се. Дори изпитвах лека вина за дребнавите упреци. Имам сили да се издигна над пошлата отмъстителност. Но, от друга страна… щом тя не го прави, защо да го правя аз?
Погледах я още малко, после казах:
— Дай да видим дали съм разбрал напълно. Али бин Паша ще бъде разпитан от своите сънародници, Лебровски получава нов кабинет в националната сигурност, Шараби носи в джоба си папска индулгенция и… какво пропуснах?
— Няколко подробности. Нищо важно.
Всъщност имаше нещо важно и то се наричаше Шон Дръмънд.
— А какво става с мен и Биан?
— О, да. Вие ще приключите тази част от разследването. Всъщност хората, които пренасочиха операцията, са силно впечатлени от вас.
— Означава ли това, че на връщане самолетът ни няма да се взриви?
Тя не обърна внимание на параноичната забележка.
— Вие заловихте голям терорист, Шон. Ако той проговори, това може да промени хода на войната. Всички сме много заинтересувани от бъдещите разкрития.
— Във Вашингтон май са по-заинтересувани как да запушат устата на Шараби.
— В този занаят рядко постигаш каквото искаш. Радвай се и на малкото. — Тя извърна очи и каза: — Има вероятност да бъдете наградени за това впечатляващо постижение.
— Нямаш представа колко ме зарадва.
— Както знаеш, личните ти чувства нямат ни най-малко значение.
— Точно това имах предвид.
— Помолиха да ти напомня, че си подписал декларация за неразгласяване. Сигурно се досещаш, че и Уотърбъри обсъжда този въпрос с майор Тран в самолета.
Задълго се вгледах в нея, после казах:
— Те ни натриха носовете. И твоя също, Филис. Това не те ли дразни?
За моя изненада тя отвърна с една от редките си прояви на човешко чувство.
— Адски си прав, дразни ме.
Една-две минути крачихме мълчаливо, преди да ми хрумне нова неприятна мисъл.
— Чакай… Как са научили саудитците за Али бин Паша? Дон си тръгна, преди да стигнем до тази част.
— Там е въпросът, нали?
Изгледах я втренчено.
— Истината ти казвам. Вчера саудитският посланик изневиделица позвънил в Белия дом. Вдигнал ужасна врява.
— В това Управление никой ли не може да пази тайна?
Явно казах нещо забавно, защото тя се разсмя.
— Много малък кръг хора бяха в течение на операцията, Филис — настоях аз. — Как са научили саудитците?
— Не мога да ти отговоря. Посланикът обаче знаеше. Не каза откъде, но знаеше. Затова заповядаха на директора и на мен да се споразумеем с Турки.
— Вчера, казваш? Преди да сме спипали Бин Паша?