— Точно така. Може дори да се каже, че това беше главният фактор за нашето решение.
— Не мисля, че сте взели каквото и да било решение.
Без да обръща внимание на сарказма, тя продължи:
— Бяхме наясно, че саудитското разузнаване може да предупреди хората на Бин Паша. А за в случай, че не сме се досетили, Турки деликатно ни го напомни.
Мълчах.
— Тъй че трябваше да избираме, Шон. Дали да извадим Бин Паша от играта с надеждата да узнаем нещо от него, или безвъзвратно да го загубим.
Отново закрачихме мълчаливо. Вляво от нас самотен войник по гащета и бойни обувки тичаше около една от сградите на летището. Дишаше тежко, по кафявата му тениска тъмнееха петна от пот, но продължаваше безкрайните обиколки. Филис попи с кърпичка потта от горната си устна и отбеляза:
— Ужасно горещо и объркано място за война, не смяташ ли?
— Не помня да е имало война на хубаво място.
— А аз помня по-добри войни. По-праволинейни. — Тя отново ме изненада, този път с миг на философско настроение. — Всички войни имат своята грозна страна. Хората, които водят тайните битки, никога не участват в парада, нито пък ще ги срещнеш в бара на ветераните да се хвалят с подвизите си.
За да се върнем към темата, аз подхвърлих:
— Поне сега ще знаем какво е казал Бин Паша на саудитците.
Тя се усмихна.
— При всяко положение щяхме да знаем.
— Какво?
— Да не мислиш, че само ти си умният в тая игра? Преди да зашият раната на Бин Паша, доктор Ензенауър имплантира под кожата му електронно устройство. Радио „Бин Паша“ вече води редовни предавания.
Разкритието би трябвало да ме изненада, но кой знае защо го приех като нещо нормално.
Зърнах в далечината да се развяват златисто-белите одежди на шейха. Той прекоси летището със забързана крачка и влезе в хангара, без да подозира с какви мошеници е седнал на масата.
Хванах Филис за лакътя и я поведох назад към хангара. Изкачихме се по стълбичката и точно когато Филис прекрачваше в самолета, аз казах:
— Между другото удвоих заплащането на Ерик и неговия екип.
Никога няма да забравя изражението й.
28
Събрахме се и няколко минути обсъждахме подробности около разпитите на Али бин Паша. Разговорът вървеше забързано и някак нереално, както става обикновено, когато над масата тегне чувство за вина.
Ние с Биан имахме чувството, че ни въртят на шиш.
В замяна на „малката услуга, която ни правите“, Турки обеща да ни достави „изключително важно досие“ за Али бин Паша, с което разполагали неговите служби. От което следваше изводът, че Бин Паша отдавна е представлявал интерес за саудитците. Подозирах това отпреди, разбира се, но беше приятно да чуя потвърждение. А и когато получехме досието, то със сигурност щеше да е окастрено до неузнаваемост. Турки не спомена за това — всички си го знаехме.
Филис подхвърли, че след като Бин Паша ще остане под съвместен надзор, не е необходимо да рискуваме да го прехвърляме в Саудитска Арабия и че на юг от Багдад ЦРУ разполага с необходимите удобства за подобна задача. Предложи още „нашият стар приятел Турки“ — неин приятел, не мой — да докара пазачи и следователи, а след като Бин Паша повярва, че е в техни ръце, съвместно да решим по-нататъшната му съдба.
Приятелят Турки прие предложението без колебание. Дори ми се стори малко облекчен.
Може би не му допадаше идеята хора от ЦРУ да се мотаят из саудитските секретни затвори. Кой знае? Току-виж, в някоя килия открием неговия сънародник Осама. С тия хора никога не се знае.
Но тъй като бяхме почнали с предложенията, аз се обадих:
— Може да мине дълго време, преди Бин Паша да се пречупи. Сигурен съм, че всички вие сте много заети. Нека ние с Биан се заемем с него и ще ви докладваме най-подробно.
Всички бяха впечатлени от моята загриженост и единодушно отхвърлиха идеята.
Но това изкара на повърхността един всеизвестен факт. Имахме сериозни проблеми с взаимното доверие. Шейхът не вярваше никому, аз не вярвах на Филис, която не вярваше на Уотърбъри, Уотърбъри си нямаше понятие що е доверие, а Биан винаги имаше скрит коз в ръкава. Разменяхме си усърдно фалшиви усмивки и уверения, но ако играехме покер, всеки щеше да държи в скута си зареден пистолет и печалбата непременно щеше да е опръскана с кръв.
Освен това Филис и Турки ал Файеф изглеждаха леко притеснени да седят на една маса с мен и Биан. Кой може да ги упрекне? Изнасилвачите не обичат да си бъбрят със своите жертви.
Уотърбъри изглеждаше както винаги — дори представа си нямаше, че цялата работа е нередна, а и в уставите липсваха указания по въпроса. Това не го правеше злодей. Но ме хващаше страх само като го погледнех.