Последните й думи звучаха и като покана. Не бях съвсем сигурен, но имах такова чувство. Тя ме погледна малко по-дълго, отколкото трябваше, после стана и излезе.
Отворих втората бира и се загледах през прозореца. „Поне веднъж да се почувствам чиста в Ирак“ — тия думи не ми даваха покой. Тя очакваше да ги приема съвсем буквално и навярно нямаше нищо друго предвид. Но от кръстосаните разпити на хиляди престъпници и свидетели знаех, че благодарение на следователското умение и късмета понякога се натъкваш на фройдистки грешки на езика и трябва да бъдеш готов да ги изтълкуваш. Случва се да няма двоен смисъл и напразно да си блъскаш главата. Но понякога една дума се оказва лъчът, който прогонва мрака или поне озарява някое ъгълче.
Така… „Поне веднъж да се почувствам чиста в Ирак“ — какво означаваше това? Тук се бе случило нещо мъчително, за което тя не искаше да говори, но явно изпитваше чувство на вина, а може би и дълбока печал.
Не смятах Биан за нечестна; напротив, сигурен бях, че е изключително принципна. Но както знаех от личен опит, когато два принципа се сблъскат, единият трябва да отстъпи.
Освен това ми се струваше, че тя определено не е толкова наивна или ограничена, колкото се представяше понякога. Когато поглеждах назад, онова, което бях взел за доверчивост, гъвкавост и прекомерен ентусиазъм, можеше да се окаже нещо съвсем различно.
Всички замесени в тази история си имаха някаква цел и зад всяка цел имаше съответен мотив: страст, лудост, мания, страх, интрига, приключение или нещо по-простичко като лична амбиция и прикриване на собствения задник. Но за Биан — по някаква неизвестна причина — въпросът бе личен. А когато смесиш професионалното с личното, получаваш сериозен проблем.
Чух вратата на банята да се отваря и затваря.
Тази война не беше моя, но за Биан беше лична война далеч преди да се срещнем.
29
Двамата с Биан седяхме на коравите болнични столове и гледахме пациента, който все още не се свестяваше. Бяха изминати три дни, откакто доктор Ензенауър препоръча да изчакаме Бин Паша да се възстанови, преди да изстискаме мозъка му. Според доктора проблемите бяха свързани по-скоро с лекарствата и упойките, отколкото с травмата от операцията, и той ни изнесе дълга беседа по темата. Не питайте.
Както и да е, когато военните полицаи дойдоха да отведат Абдул Алмири в „Абу Гариб“, Биан помоли да я откарат до Багдад и остана там два дни.
Не каза какво е правила там, а аз не питах.
Предполагах обаче, че е отишла да се срещне с годеника си, Марк Великолепни, което може би обясняваше защо не покани и мен. Веднъж бе казала, че с Марк имаме много общо, от което би трябвало да се подразбира, че ще се сприятелим, но аз не бях толкова сигурен. Моите два дни минаха в самолета — поддържах връзката и следях предизборните новини по телевизията; с други думи отегчих се до смърт.
Проучванията на общественото мнение сочеха все същия застой и нарастващо безразличие на електората. Ако все още ви интересува, не чух дори да се споменава за смъртта на Клифърд Даниълс. Един мой познат биограф казва: „Когато човек умре, историята на живота му не е вече негова.“ Очевидно историята на онзи дребен нещастник бе попаднала у хора, предпочитащи да работят най-вече с голямата гума. На втория ден екипажът дойде да включи двигателите. От скука ги поканих да организираме турнир по шах; за щастие те отказаха. С предложението за покер ми провървя малко повече, но пък на тях им провървя с картите и ми обраха двеста долара. Мамеха, негодниците; аз също мамех, само че тях ги биваше повече.
Както и да е, Биан се върна рано на третата сутрин, без да каже и дума къде е била или как са минали двата й дни в Багдад. Усетих у нея ново настроение — спокойно задоволство и приятелска сдържаност спрямо мен. Сметнах това за знак, че е приключила с колебанията в избора между Марк и Шон. Това не ме въодушеви особено.
По някое време Биан ме побутна с лакът и каза:
— Шон, мисля, че се събужда.
Озърнах се и видях, че клепачите на Бин Паша потрепват. Тъй като бях преживявал нещо подобно — на два пъти — знаех какво му минава през главата.
Първо си спомняш последните мигове, преди да загубиш съзнание, образите и мислите се връщат като на видеозапис — пронизан си от куршум, адски боли, усещаш как те обгръща слабост, как потъваш в мрак и си мислиш: това е краят.
Сега по нервите му кипяха неочаквани усещания. Той посегна и опипа лицето си, разтърка тридневната четина, носа, очите, за да се увери, че Али бин Паша все още не е напуснал тленното тяло, все още живее и диша.