Здравото му око се извъртя към венозната система и той осъзна обстановката, видя, че лежи на легло с бели чаршафи и някой — Биан — го наблюдава. Ако се съдеше по изражението му, бе разбрал и това, че тя не е от онези прословути девици, очакващи мъчениците в мюсюлманския рай.
После шарещото черно око откри мен.
Изкашлях се и му съобщих:
— Намираш се в американска военна болница в Багдад. Аз съм полковник Дръмънд. Това е майор Тран.
Той ме гледаше и мълчеше.
— Знаем, че работиш за Заркауи и си… по-точно беше негов ковчежник — продължих аз. — Като такъв не си военнопленник, а международен терорист и не попадаш под закрилата на Женевската конвенция. — Приведох се по-близо и попитах: — Разбираш ли?
Лицето му остана безизразно.
Биан се намеси:
— Разбираш какво казваме. Знаем, че говориш английски. Всъщност знаем още много неща за теб.
Това бе чистата истина благодарение на папката, която шейх Турки ал Файеф обеща и наистина ни достави предния ден, макар да личеше, че получаваме само огризки от едно внушително досие. От нея научихме много за личността на Бин Паша и почти нищо в професионален план. С други думи папката ни помогна, но не чак толкова, колкото можеше да се очаква.
Биан изчака Бин Паша да осъзнае чутото, после каза:
— Знаем, че си израснал в саудитския град Джеда. Баща ти се казва Фахд, майка ти Айда. Баща ти е забогатял от внос на луксозни автомобили. Имаш шестима братя, сестри нямаш.
Аз допълних:
— През деветдесета и деветдесет и първа си учил в оксфордския колеж „Балиъл“. В първи курс дори си написал есе за поезията на Милтън.
Той отново не даде знак, че е чул тези разкрития.
Трябваше да го пречупя, затова продължих:
— Четох го. Стори ми се незряло, високопарно и самонадеяно. Напълно погрешно тълкуваш намеренията на Милтън. Точно това очаквах от един тъп и неук камилар.
Сигурен бях, че грубата критика го подразни — такава беше целта, — но изражението му не се промени.
Сега идваше ред на Биан.
— Полковникът е загубил приятели тук — обясни тя. — Той… не е голям почитател на арабската култура.
Жените имат шесто чувство за всичко, което опъва нервите на един мъж; Биан ми подсказваше да продължавам в същия дух. Попитах:
— Хей, знаеш ли как арабите практикуват безопасен секс? — Той не се хвана на въдицата, затова си отговорих сам: — Слагат знаци на камилите, които ритат.
От устата на Бин Паша излетя задавен звук, сякаш опитваше да се прокашля или да изцеди думи от пресъхналото си гърло. Биан се приведе напред.
— О… сигурно си жаден. — Тя взе каната с вода от нощното шкафче, наля една чаша и я поднесе към устните му. — Ето. Пий.
Бин Паша отпи няколко малки глътки и се закашля. Биан пак му поднесе чашата и този път той отпи по-успешно. Завъртя очи към мен и проговори:
— Ще гориш в ада.
Е, това вече беше приказка.
— Само по милостта на Аллах все още дишаш — добави той.
— Не меси Аллах! Забави се да дръпнеш спусъка, мой човек. Всяко американско хлапе би ти избягало.
— Ако имам втора възможност, ще те убия, обещавам.
Разсмях се. Това не му се понрави и той присви очи.
— Не се хващай на тия приказки — каза му Биан. — Преживя тежка операция. Не го оставяй да те ядоса.
Без да й обръща внимание, той ме уведоми:
— Не разговарям с американски курви. Не й позволявай да ме докосне отново. Заповядай на невярната кучка да се махне от очите ми.
Биан се наведе към него.
— Майната ти!
Тя замахна, но аз хванах ръката й, преди да го удари.
Е, дотук с играта добро ченге — лошо ченге. Сега бяхме в състав лошо ченге, лошо ченге, лош затворник. Той очевидно си имаше проблем с американките. Можеше да е на културна или религиозна основа, а може би просто имаше някакви фройдистки проблеми с майка си или си падаше по момченцата, или момичетата не отвръщаха на авансите му, защото беше убиец, терорист и гадина.
— В американските затвори е пълно с жени надзирателки — уведомих го аз. — Те ще те командват, ще гледат как клечиш на тоалетната, от време на време ще те претърсват на голо и ще ти бъркат в задника. Привиквай.
Той ме погледна.
— Сега си в арабска страна. Ще ти кажа как да постъпваш и ще се подчиняваш на обичаите ми. Отпрати я.
Трябваше да му посмачкам фасона и знаех как. Приведох се към него и казах:
— Знаеш ли, Али, двамата с теб сме били в Могадишу по едно и също време. — При тази новина в очите му припламна интерес. — Хей, дали пък да не се запишем в една и съща организация на ветераните? Ще си слагаме смешни шапки и по цял ден ще си разправяме глупости за войната. Как ти се струва?