— Имаш ли предпочитания?
— Не, струва ми се. Мисля, че светът знае какви гнусотии вършат вашите войници с муджахидините на тия места. Според мен по-лошо просто няма накъде.
— Нямаш представа как звучи урок по морал от устата на човек, който взривява невинни хора и реже гърлата на безпомощни пленници.
— Много добре знаеш за какво говоря.
Наистина знаех. Спокойно посегнах надолу, завъртях една малка ръчка и безцветната течност от малко шишенце почна да се влива във венозната му система.
Али бин Паша се оказа точно толкова фанатичен, колкото ни предупреждаваше Абдул. Както мнозина екстремисти, той имаше много тесен спектър от емоции, вариращи между ярост, омраза и хронична самовлюбеност. Но не беше глупав и със сигурност знаеше, че инквизициите рано или късно пречупват всекиго. Спомних си един мой бивш клиент, пребит почти до смърт от тъп южняшки шериф, за да си признае, че е банков обирджия, педофил и сериен убиец. Накрая дори направил поразителното самопризнание, че е участвал в убийството на Кенеди.
Дори и шерифът с неговия рекордно нисък интелект малко се притеснил от последното, когато узнал, че затворникът е роден едва през 1973 година. Всъщност моят клиент не беше виновен за нищо, освен че задявал жената на шерифа. Това може да се нарече престъпна глупост, но не и престъпление. Извод: признанията под натиск неминуемо предизвикват съмнения. Освен ако приложиш натиска към човек, за когото знаеш със сигурност, че е виновен; обикновено в подобни случаи признанията са по-полезни и правдоподобни.
Разбира се, като юрист аз съм принципен противник на мъченията при каквито и да било обстоятелства, макар че хора като Абдул Алмири и Али бин Паша сами си го просят. От по-практична гледна точка обаче разпитът в крайна сметка е просто един вид пазарлък — за да успееш, трябва да разполагаш както с морков, така и с тояга. Али бин Паша ми обясняваше недвусмислено къде да си пъхна тоягата.
— Моите другари ще разберат, че съм пленник на вашата армия — заяви той. — Те ще съобщят за залавянето ми по интернет, ще уведомят Ал Джазира и така ще узнае целият свят. Мисля, че вашата преса силно ще се заинтересува от мен.
— И какво трябва да означава това?
— Мисля, че знаеш какво означава. Малтретирате ли ме, пресата ви ще развихри още един обществен скандал — още едно срамно петно, което вашият тъп президент не може да обясни.
Армията препоръчва никога да не подценяваме противника и сегашният случай бе точно такъв. Хората на Бин Паша имаха планове за евентуалното залавяне на своя ковчежник, разбираха необходимостта да бъде предпазен от натиск и несъмнено знаеха как да постигнат това.
Откровено казано, във всеки друг ден този план можеше и да проработи. Обърнах се към Биан.
— Тия хора са много хитри, нали?
— Така изглежда.
— Нали разбираш… забърква се една история…
— Разбирам. Само да му се възпали пъпка, целият свят ще гракне, че сме нацисти.
— Явно такава им е идеята.
— Много хитро.
— Ти би ли…
— Не. За нищо на света.
Усмивката на Бин Паша вече не изглеждаше толкова самоуверена; дори май започваше да посърва.
Биан ме хвана за ръката.
— Е, той лежа три дни в безсъзнание.
Бин Паша нямаше представа за какво говорим, но следеше нашите жестове и долавяше подигравката в гласовете ни. Погледнах го и казах:
— Кое искаш по-напред, мой човек? Лошата новина или катастрофалната новина?
Усмивката изчезна. Но може би той не разбра въпроса.
— Ами… нека да караме по реда — продължих аз. — Първо лошата новина. През нощта, когато те заловихме, армията и морските пехотинци предприеха голяма атака срещу Фалуджа. Според последното съобщение — чух го преди два часа — около триста терористи са мъртви, десетки лежат погребани под руините и кой знае колко са направени на каша от танкови и артилерийски снаряди.
За в случай, че не е схванал, Биан допълни:
— Твоите сънародници никога няма да разберат дали си бил пленен, разкъсан на парчета или просто затрупан под развалините.
Сам си го беше изпросил и сега идваше време за жестокия удар.
— Последен шанс — казах аз. — Ще съдействаш ли или не?
— Върви по дяволите.
Обърнах се към Биан.
— Поне му дадохме шанс.
— Така е. — Тя погледна Бин Паша. — Горкият.
Сега Бин Паша изглеждаше много заинтересуван от тази разговор, свързан с неговата съдба.
— Готов съм да дочакам края на дните си във ваш затвор — настоя той. — Глупаци сте, ако вярвате, че това ме плаши.